ГОТИТЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ

проф. д-р Хервиг Волфрам

(Превод: Ради Панайотов)

 

           Доклад, изнесен от проф. д-р Хервиг Волфрам на семинара на Балканската медийна академия на 04.10.2002 г. в СУ “Св. Климент Охридски”, публикуван в сборника “Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи”, съставител акад. д-р Росен Милев, издател “Балканмедиа”, София, 2003 г.

           Проф. Волфрам е бил дългогодишен директор на Института за австрийски исторически изследвания към Виенския университет. Там той преподава средновековна история и е считан за един от най-изявените познавачи на историята и културата на готите. Той е автор на меродавния за историческата наука труд “Готите” (Мюнхен 1979, последно издание 2001), преведен на множество европейски езици: италиански (1985), английски в САЩ (1988), френски (1990) и руски (2002). Понастоящем “Балканмедиа” подготвя издание на български език.

 

 

          Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила (311 - 383 г.; бел. прев.), издигането на Аларих I (395 - 410 г.; бел. прев.) за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодерих Велики (455 - 526 г., от 471 крал на остготите; бел. прев.), не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия.

          Ако продължим нашата небивала готска история на Тракия, то и в 376-та и през следващите години в Римската империя нямаше да са дошли никакви готи. В действителност обаче едва тук тервингите, или везите, и гревтунгите, или остроготите, са станали готи, чиято история ние познаваме. Наистина, всички тези народи са знаели, че са и готи, но едва след стъпването на десния бряг на Дунав те навлезли в римска територия, която вече не допускала никакви по-особени готски имена, а след Константин Велики (ок. 285 - 337 г., император от 306 г.; бел. прев.) се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг; бел. прев.). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Тук тервингите идвали, когато “купували”, тоест когато въртели търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец; бел. прев.), когато проявявали готовност да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник, служа като войник; бел. прев.) или когато просто търсели услугите на бръснар, capillon. И тук те всички били считани за готи. С нахлуването на хуните и бягството на севернодунавските готски народи в(ъв вътрешността на) Римската империя се засилило тяхното “готизиране” от страна на римляните. Те всички трябвало да преминат през организацията на ripa Gothica, вследствие на което изоставили специфичните си имена и всъщност едва на днешната българска земя станали готи. Римският летописец Амиан Марцелин, починал малко преди 400-та година и съвременник на събитията, си служи с език, който вярно пресъздава това развитие. Изненадващият резултат е, че в Тракия е започнала не само романизацията на готските народи, а преди всичко тяхната етногенеза като готи, които като извънримско наследство приели конната култура на източните гревтурги.

           Историкът може да си позволи да шокира, за да го слушат, разказвачът трябва да излага всичко по ред, за да не обърква. Ако човек иска да бъде и двете в едно лице, то трябва да се постарае да изложи един добросъвестно структуриран разказ. Разбира се, трябва да се подбира и сбива.

           Нашата история започва с годината 238-ма, тъй като от страната на Долния Дунав стари варвари, начело с един нов народ, нахлуват в Римската империя. Старите народи са от дако-сарматски произход, сред тях особено бастарни и карпи; новият народ са готите. Но римляните ги възприемат като скити и това си има своето основание, защото преселилите се през II век от областта на долното поречие на река Висла гутони се приобщили към евразийските степни народи по култ и начин на живот. Ако не бяха налице имената на предводителите и библейският готски език, изобщо не бихме означавали тези готи като числящи се към народите от германското езиково семейство. Още от своето начало те се характеризират с една диференцирана полиетния. Така както не само германски, но и негермански готи, галинди други балтийски (или балтски? - от балти; бел. прев.) народи са се преселили от областта на река Висла в Украйна, така до Черно море те са абсорбирали в себе си най-различни етноси, а не само индоевропейски народи. И тези способности те са запазили на територията на Римската империя. С десет народа Теодерих Велики потеглил към Италия, с десет народа вестготите се преселили в Южна Франция и Испания. Един вестгот с тракийски произход се е казвал Беса, същото име е носел и един тракийски гот, който се е биел като втори по ранг под предводителството на Велизар(ий) през 535 - 546 г. в Италия. И двамата са назовани по името на тракийското племе беси.

          Но да се върнем обратно към средата на III век. През пролетта на 250 г. три военни колони, идващи от молдавско-мунтенската област, настъпват в римска територия. Цел на нападението са провинциите Дакия и Мизия, включително и Тракия, които в един многогодишен военен поход биват опустошени. Акцията е под предводителството на готския крал Книва, който разполага с по-големи от просто примитивни познания по тактика и стратегия. Неговата власт функционира толкова стабилно, че той може да понася загуби и поражения, без хората му да се разбягват начаса. Книва се прехвърлил през Дунава от днешния Целею към Ескус (Гиген), направил завой наляво и се спуснал надолу по течението в Долна Мизия. Не по-рано от пролетта на 251 г. Книва поел по обратния път. Император Деций и неговият син Херений се опитали да отрежат пътя му. След някои начални успехи в разгара на лятото на 251 г. войската на римляните се натъкнала на основните сили на готите при Абритус (Хисарлък) в близост до днешния Разград. Книва примамва своя противник в трудна за ориентиране блатиста местност, той обаче изглежда я познава добре. Готите обкръжават римската войска, Деций и синът му загиват. Неговият приемник е принуден да остави готите да си заминат с богата плячка от хора и имущество.

          С това е достигната една кулминационна точка, но далеч не и края на първото готско нападение. Нашествията скоро обхванали целия Балкански полуостров и Мала Азия, та дори с кораби готите и техните съюзници навлезли дълбоко в Егейско море. Едва император Клавдий II победил готите през 269 г. в най-малко две големи битки, едната от които се е състояла на границата между Южна България и Гърция, а другата - при сръбския днес град Ниш. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която същевременно е изобщо най-старото свидетелство за името готи. Опирайки се на успехите на своя предшественик, на император Аврелий (270 - 275 г.; бел. прев.) му се удава да нанесе толкова решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения, че единството на този народ се загубило завинаги. Но в същото време императорът изоставил Траяновата Дакия и открил за готските, вандалските и сарматските народи една важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите господари. Към това се добавя и фактът, че още през 260 г. предците на Вулфила били отвлечени от малоазийската област Кападокия и закарани в земите северно от Дунав. С това в тях дошли християни, които, ако си послужим с езика на един само малко по-предишен източник, “направили господарите си свои братя (в Христа)”.

           Успехите на Аврелий създали възможност за пълното възстановяване на укрепленията по Долния Дунав. Без особено значение било, че готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на тетрархията. В крайна сметка Константин Велики победил своите вътрешни и външни противници и дори, следвайки Аврелий, преминал в контранастъпление и към частично повторно завладяване на левия бряг на Дунава.

          До настъплението на хуните през 375/76 на днешната българска територия са се виждали готски търговци, които се мъчели да компенсират всеизвестния недостиг на храни северно от Дунава чрез продажба на роби и други варварски странности. Виждали са се и готски елитни отряди като части в римската войска, които на римска територия са се държали толкова добре или зле, колкото и всички войници от късноантичните армии. Западните готи, които се самоназовавали вези, т.е. “добрите”, но от другите получили името тервинги - “горски хора”, развили една нюансирана държавност, която копирала Римската империя и по отношение на това, че езическата висша класа преследвала християнските нисши слоеве. Във всеки случай Римската империя разполагала до 376 г. със законовото основание да действа в областта на Долния Дунав.

           Хунското нашествие, което сполетяло равнините северно от Дунава през лятото на 376 г., променило всичко. Ориентираната към Рим държавност на тервингите се сгромолясала. Те и техните източни съседи, остроготите или гревтургите, доколкото успели да се спасят от хуните, потърсили заедно или поотделно своя път из Римската империя. Земята, която трябвало да приеме далеч преобладаващото мнозинство бежанци, които съставлявали цели народи, била днешната България, също и Тракия, включително Североизточна Гърция и европейската част на Турция.

           Преди това, през 367/69 г., император Валент (364 - 378 г., издигнат за съимператор от имп. Валентиан I, 364 - 375 г.; бел. прев.) е нападал дунавските готи от северната страна на реката, а през 376 г. е позволил приемането на съюзения с него готски княз Фритигерн и неговите хора. Но той не взел насериозно грозящата опасност, а си позволил една от обичайните войни с персите. В крайна сметка той и неговото обкръжение трябвало да разберат, че границите на империята по Долния Дунав са сериозно застрашени, а готите в Тракия трябва да бъдат вразумени. Но Валент все още ги подценявал, въпреки че събрал огромна войска, за да я разположи на 9 август 378 г. при Адрианопол/Едирне. Увереността на императора и неговото обкръжение в победата им изиграла лоша шега. Императорът се отказал от използването на западните елитни части, които вече се намирали в Северозападна България и там били преживели един нов вид конна атака от страна на източните готи. Така и Фритигерн могъл да събере не само своите пехотинци тервинги, но спечелил на своя страна като съюзници и гревтунгско-алано-хунски конни части. С помощта на последните край Адрианопол му се удало да извърши обкръжаващ маньовър. Обкръжената от всички страни римска армия била унищожена, а с нея загинал и императорът, неговите генерали и не по-малко от 35 командири от ранга на полковници. Битката при Адрианопол е окачествена като големия обрат в европейската военна практика. Смята се, че с нея започва 1000-годишното господство на рицарите.

          Но Фритигерн не могъл да превземе нито Адрианопол, нито Пловдив, а едно настъпление към Константинопол било по начало обречено на неуспех. Единствения си успех готите постигнали при Стари Никюп (Nicopolis ad Istrum), чийто гарнизон капитулирал. Но в градовете се намирали не само богатствата на римляните, а преди всичко храните, от които готите се нуждаели така спешно. Макар и победител, готският народ отново започнал да гладува. Но едно нещо успели да постигнат готите чрез битката при Адрианопол: с нея започнала промяната на римската политика спрямо принадлежащите към империята варвари. След още четири години на опустошения император Теодосий Велики (347 - 395 г., император от 379 г., през 394 г. за последен път обединява Източната и Западната Римска империя; бел. прев.) сключил на 3 октомври 382 г. договора с вероятно най-тежките последствия от всички договори, сключвани с варвари в римската история. Точните клаузи на този foedus от 382 г. не са известни; все пак той може би е съдържал следните точки: Първо, готите станали поданици на империята, но останали gentiles (чужденци, варвари; бел. прев.) и като чужденци нямали connubium (право за сключване на брак; бел. прев.) с римляните. Второ, готите получили освободена от данъци земя за заселване, предимно в областта между Дунав и Балкана, макар и не собственост според римското право. Трето, наистина предоставената земя останала римска територия, но готите се считали за автономни. Четвърто, готите били задължени да оказват въоръжена помощ на римска служба, при което техните племенни вождове получавали само подчинени военни части. Пето, готите живеели “под един покрив” с provinciales (жителите на римските провинции; бел. прев.) като страни по договор, което намеква за римската практика на военно разквартируване и очевидно не е било предвидено за постоянно. Тяхното обезпечаване и изхранване е трябвало да се осигурява от предоставената им земя, но не е ясно дали те самите е трябвало да я застроят и обработват; едно решение, което при всички случаи не би имало голямо бъдеще, но със сигурност се е различавало от по-късните галско-италиански постановки. Шесто, на готските федерати са се полагали ежегодни парични средства с неизвестен размер.

          Като нещо положително била отбелязана надеждата на императора, че готите като страна по договора ще вземат пример от доброто поведение на хората на Вулфила и другите “по-рано приети (римски) готи”, а освен това ще засилят значително военния потенциал на дунавската граница. Трябва още да се каже, че първото готско преследване през 348 г. е прогонило Вулфила и неговите привърженици от страната, след което те са били приети от сина на Константин - Констанций II (317 - 361 г., от 353 г. едноличен владетел, толерирал арианството; бел. прев.) и заселени в Северна България. Тук Вулфила и неговите помощници превели Библията на готски. Тук Вулфила бил не само епископ на готите, но и етнарх (гр. вожд на народ, племе; управител на провинция; бел. прев.) на своите хора. Тук Вулфила учел и проповядвал не само на своите готи, а и за местното население на латински и гръцки и сред тях намерил благодарни ученици. Той присъствал на няколко големи църковни събора и е починал вероятно през 383 г. в Константинопол при един от тях. Кредото на готския епископ е предадено от историята и сочи едно некатолическо схващане за Светата троица. Вулфила изповядвал вечния Бог Отец, родения и сътворения във времето Бог Христос и Светия Дух, който не е Бог, а Божествената сила на Сина. През V век това разбиране било заклеймено като арианство, а и днес се говори за готското арианство. Това наименование сигурно е само отчасти вярно, още повече, че източната част на империята и не на последно място всички императорски особи с техните имперски епископи в Константинопол през IV век повече или по-малко са били радикални ариани и са предавали своята вяра на новите народи. Във всеки случай готите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която е изходила така успешната мисия във вътрешногерманските земи. Северна България е тази, където са положени основите на германското християнство. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остроготите, гепидите и вандалите, след това по-голямата част от тогавашната Germania, така че самият франкски крал от династията на Меровингите - Клодвиг - се разминава на косъм с това да стане арианин. Така писах през 1990 г.; междувременно се убедих, че той действително е бил арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г.

           Приблизително десет години след договора със световно значение от 382 г. в Тракия се случва едно второ събитие, оказало широко влияние и служещо за пример. По-скоро през 391, отколкото през 395 г. тракийските готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигнали за крал балта Аларих I, и то като монархически крал, когото дунавските готи досега не са познавали. Наистина, преди по-значителни решения Аларих е трябвало да пита представителите на своя народ; спрямо времето на Фритигерн нищо не се е било променило. И след 395 г. наследниците на тервингските князе не са се отказали доброволно от задължението и правото да съдействат при формирането на плменната политика. Но постепенното централизиране на властта и изтласкването на самостоятелното господство започнало с Аларих I.

          Дали обаче римските съвременници забелязали зад това една качествена промяна в институционалния статут на Аларих? Действително, балтът бива сравняван с Брен и гигантите (Брен - келтски вожд, предводител на галите, завзел Италия през 390 или 387 г. пр. н. е.; друг Брен предвождал галите, нахлули в Македония през 278 г. пр. н. е.; бел. прев.). Той е tyrannus Gethicus, “господарят и победителят на траките” и техния митичен цар Рез(ос) (цар на Тракия, участник в Троянската война на страната на троянците; бел. прев.), съюзник, “обърнал е също в бягство много императори”; все данни, които въпреки поетичната си окраска, го поставят над един обикновен варварски вожд. Особено ценно в тази връзка е свидетелството на гърка Олимпиодор, чието познаване на варварските институции се основава на лични проучвания на писмени източници и собствен опит. По повод едно пратеничество при хуните (за монархията на Атила все още вещаели само звездите) той открил при тях едно множество от старейшини, подчинени владетели и предводители на подгрупи, които той назовава rhix. По същия начин той именува един панонски готски княз. Противно на това фрагментите на Олимпиодор не съдържат нито едно място, където да е използван изразът rhix за водача на някоя голяма племенна група. Който владее някое племе, фила, той е племенен владетел, филарх, или се нарича хегемон и с това е легитимиран като притежател на всеобщо поръчение за упражняване на власт. От Аларих I до Валия (вестготски крал от 415 до 418 г.; бел. прев.) всички готски монарси носят или означението филарх, или хегемон. Но същите титли получава и Гундахар, който е успял да се наложи като бургундски самодържец спрямо множество по-стари крале. Терминологията на Олимпиодор допуска само заключението, че той или е схващал всички племенни владетели от Аларих I до Валия като монархически крале, или никого от тях. Разлика в ранговете той не е направил.

           Готите създавали впечатление по-скоро като една единствена фила под властта на единствения филарх Аларих и били оформили едно кралско следовничество, изградено по десетичната система, станали “готите на Аларих”.

          От всички видове кралства извън границите на Римската империя кралството на римска земя се е отличавало чрез своята както фактически, така и правно задължителна връзка с една регионална или с всеобщата длъжност на пълководец. Аларих е бил не само първият гот, но изобщо и първият германски крал, който е станал полководец на редовна римска армия. През късното лято или през есента на 391 г. готите и техните съюзници напуснали севернобългарските си поселища и настъпили през Балкана на юг. Предводител на това начинание бил мизийският, но роден още пҐ на север от Дунава гот Аларих. С това за първи път от 382 г. договорът между Теодосий и готските федерати бил нарушен. Отначало римските войски търпели тежки поражения, докато Теодосий не възложил на имперския пълководец Стилихо борбата срещу Аларих. Стилихо (Флавий, вандал, тъст и пълководец на император Хонорий Флавий, 384 - 423 г.; бел. прев.) победил готския крал през 392 г. като обкръжил неговите войски, но по заповед на императора и след сключване на договор трябвало да освободи враговете. С това двамата контрагенти започнали онази игра на котка и мишка, колкото уморителна за читателя или слушателя, толкова възмутителна за съвременниците, която трябвало да се повтори още четири пъти до 402 г. включително. И до днес се говори за предателството и продажността на Стилихо, за липсата на дисциплина и подкупността на неговите войски. (Стилихо е екзекутиран през 408 г. по заповед на император Хонорий по обвинение в държавна измяна. бел. прев.)

          Но всички тези разсъждения изхождат от неправилната предпоставка, че римската политика в края на IV век още е съдържала опцията, че е било в неин интерес да унищожи една принадлежаща на империята армия на федерати. А такива са били станали тракийските готи, не нашественици, а военни части от римската армия. Те можели да вдигат бунтове, за да се пазарят за по-добро заплащане, но не били външни врагове, които следвало да бъдат унищожавани. Съвсем логично Аларих и неговите вероятно 20 000 бойци последвали войската на източноримския император Теодосий, когато през 394 г. той търсел начин да потуши с оръжие узурпацията на властта от гала Евгений. Аларих ги предвождал, но не получил нито самостоятелен отряд, нито римска военна длъжност. На 5 и 6 септември 394 г. Теодосий победил узурпатора; битката се състояла при един ляв приток на река Изонцо на днешната словенско-италианска граница. Готите понесли ужасни загуби, но като цяло християнската източна армия победила езическата западна армия. Битката при р. Фригидус била решаваща и за налагането на християнството в Римската империя, и то на католическото християнство, а готите ариани от Тракия имали меродавен дял в това. Когато няколко месеца след това, на 17 януари 395 г., Теодосий починал, Аларих и хората му - изворите вече ги наричат Аларихови готи - се почувствали необвързани от никакъв договор повече. Най-напред те се върнали в Мизия, взели със себе си своите съплеменници и започнали своя дълъг поход през Балканския полуостров, през Италия, където в 410 г. паднал Рим, и накрая към Южна Франция, където възникнало Тулузкото кралство. Аларих надживял само кратко време превземането на Рим; но неговият балтски род се наложил като кралски във вестготското кралство, макар наследниците да не са били от пряка мъжка потомствена линия на тракийския крал основател.

          През зимата на 399/400 г. Тракия става арена на бунт на “римски” готи, които били ръководени от римския пълководец от дунавско готско потекло на име Гаина. Докато един военачалник с по-нисък ранг навлиза с готски бойци на римска служба от Мала Азия в Тракия, Гаина се придвижва към Константинопол и превзема града. Тук много скоро готът проявява голяма несигурност: неговата политика е нерешителна, брутална и късогледа. Константинопол е просто твърде сложен за един военен, който въпреки своите високи имперски длъжности, дълбоко в сърцето си е останал един варварин и подчинен и ограничен пълководец. Може би му е пречел и неговият нисък произход. Във всеки случай той не ризбирал столичния живот. Искането на убедения арианин, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една католическа църква в града, се натъква на силната съпротива на Йоан Златоуст (350 - 407 г., църковен деятел и учен, патриарх на Константинопол от 397 г.; бел. прев.) и предизвиква негодуванието на населението. Гаина или наистина оставя хората си да ограбват банки, или умишлено е разпространен слух, че той ще конфискува касите на сарафите. Във всеки случай изведнъж императорският дворец пламва. От общото вълнение се развиват улични боеве, от тях възниква паника. Само половината от войските на Гаина, които по брой значително отстъпват на гражданите, са в града. При един опит да обедини двете части Гаина извършва тежки грешки. Тълпата пречи на оттеглянето и спрямо готите започва преследване и лов. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в православната църква на готите близо до двореца. Тук вероятно преди не много дълго време лично Йоан Златоуст е бил идвал, за да проповядва пред тях. А сега готите биват затворени тук и по лична заповед на императора - съсечени и изгорени. Гаина обаче успял да избяга; неговият опит да се установи в Тракия бил осуетен от местното население. След това той пожелал отново да се прехвърли със своите части в Мала Азия, тъй като там можел да разчита на силно готско присъствие. Но варварите не притежавали никакви кораби; преходът им се превърнал в катастрофа, тъй като един друг гот, приемникът на обявения за враг на империята Гаина и негов предишен съплеменник, се появил с една римска флота и унищожил примитивните салове на готите. След това Гаина се насочил на север, прекосил Тракия и се помъчил да се върне в отвъддунавската си родина. До реката го последвали даже римски войници, които обаче при навлизане във варварските земи той наредил да убият.

          Най-често може да се прочете, че Гаина е бил заловен и убит от хуните, водени от Улдин. Отношението към римските сподвижници и фактът, че се стига до битки северно от Дунава, навеждат в действителност към едно друго обяснение. Вероятно готът се е опитал “у дома си” да образува една независима държава, която хуните възприели като заплаха. Твърде лесно възвръщенците е можело да се превърнат в притегателен център за покорените готски народи. След като Гаина загинал на 23 декември 400 г., хунско-готската война веднага приключила.

           Изтеглянето на готите на Аларих в никакъв случай не означавало, че всички готи трябва да напуснат Тракия. Но броят им бил силно намалял. Нова готизация на днешните български земи започнала след смъртта на Атила в 453 г. и последвалото скоро след това рухване на хунската империя. И предците на готския летописец Йордан(ес) се преместили в Тракия. Противно на това предходното поколение на Теодерих Велики, неговият баща и двамата му братя отишли най-напред в Панония. Те успели да се наложат като водачи само на част от предишните хунски готи. Тези хунски готи в мнозинството си са се формирали от остроготи/гревтунги, но са приели в редиците си и останали в севернодунавските земи тервингски/везски групи. След 456 г. възникнало едно кралство на - както днес казваме - остготите в Унгария. Но още по-голям брой от онези 18 000 войни заедно със своите семейства са се били заселили в Тракия и тук под водачеството на един потомък от рода на Амалите (остготски владетелски род, просъществувал во 535 г.; виж също Амелунги и Амалекиди; бел. прев.) с латинското име Триарий са станали войници на Константинопол. Триарий дал сестра си за жена на алана Аспар, главнокомандващия на источноримската войска. Когато Триарий почива, вероятно още преди 460 г., синът му Теодерих Страбон (Кривогледия) могъл незастрашен да поеме поста на баща си. През 471 г. Аспар бил свален, но Теодерих Страбон се опитал, първоначално с успех, да наследи своя роднина и да направи кариера на римска служба. Когато тези планове се провалили, Теодерих Страбон се оттеглил в Тракия, събрал там една остготска войска и през 473 г. бил издигнат от тези войни за крал.

          По стара, макар и не непременно добра средноевропейска традиция, краят на Западната Римска империя се отъждествява с издигането на Одоакър (433 - 493 г.; бел. прев.) за крал в годината 476-та. В действителност това събитие има предшественик по-стар с три години; тъй като издигането на Одоакър за крал и тракийското такова от 473 г. си приличат като две капки вода. Кралството на Теодерих Страбон възникнало на същата конституционална основа. Една римска войска на федерати се е опитвала да наложи своите искания, провъзгласявайки своя генерал за крал. Теодерих Страбон изисквал и бил признат за единствен крал на готите, на който, вземайки поука от хуните, е трябвало да бъдат връщани дезертьорите и бежанците. Освен това той изисквал заселването на неговите хора в Тракия, както и предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар. В добавка към това на тракийския крал на готите е била присъдена годишната сума от 2000 златни таланта. Ако тази сума би била наистина изплащана, Теодерих Страбон би могъл да събере с нея огромна войска от няколко десетки хиляди войни федерати. Парите не пристигнали, но на него самия от тази търговия се паднала длъжността върховен главнокомандващ, при което той обявил готовност да потегли със своите хора срещу всеки, с изключение на вандалите. Последните тогава вече живеели в Африка. Ако искали да ги нападат, трябвало да прекосяват морето, от което готите, предвид опита си, би било по-добре да се въздържат.

           Големият успех на Теодерих Страбон в Тракия, т.е. в непосредствена близост до столицата на империята Константинопол, бил основната причина за оттеглянето на панонските готи под предводителството на Теодериховия баща Тиудимир. Най-напред отишли в Македония, където Тиудимир починал и Теодерих бил издигнат за престолонаследник като крал. Между 474 и 476 Теодерих изоставил македонското федератско царство и се преместил с хората си в Долна Мизия. Седалище на този втори опит за образуване на царство станал стратегически благоприятно разположеният град Novae - Свищов. Тук Теодерих, синът на Тиудимир, се задържал с прекъсвания до 488 г. Той трябвало да води война на два фронта, която, макар и не винаги кървава, била достатъчно трудна: От една страна ставало въпрос за “признание и интеграция” от страна на управлението на империята, от друга - за борбата против едноименния конкурент Теодерих Страбон. Дълго време той имал по-добрите карти. Неговата войска била нарастнала на 30 000 души, към него се присъединили огромно число войни. Теодерих Велики положително никога през живота си, дори и в Италия, не е разполагал с толкова много войни. За да се пребори със заплахата, император Зенон мобилизира срещу тракийските готи българите. Те произхождат от човешките маси, останали след “фалита” на хунската империя и около 480/81 г. се появили за първи път в тяхната по-късна родина. Все още обаче готите на Теодерих Страбон били по-силни. Но и той смятал трагичното си положение за неудържимо и искал да се премести в Гърция. Съдбата му го застигнала в тракийския град Stabulum Diomedis през късното лято на 481 г. Той умрял от нараняване, нанесено му от подплашен кон.

           Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодерих Велики дал началото на офанзивата срещу Гърция в 482 г. Ужасните опустошения принудили накрая Зенон да сключи в 483 г. желания договор: Потомъкът на Амалите бива въведен в достойнството на главнокомандващ и патриций, през 484 г. бива определен за консул и му били придадени Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Теодерих се върнал обратно в Нове, откъдето той тръгнал преди половин десетилетие. Но дали сега наистина искал да води спокоен живот “на границата със Скития”, за което е мечтал някога? Във всеки случай на 1 януари 484 г. Теодерих трябва да е бил в Константинопол, за да встъпи там на 33-годишна възраст suo anno в редовно консулство. Най-късно от тогава той притежава римско гражданство, чрез което неговият род на Амалите станал Флавиев. Най-сензационното действие през неговото консулство било убийството на сина на Страбон. Същият проиграл поста и положението на своя баща скоро след неговата смърт. Той убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодерих Велики. Деянието, извършено насред улицата вероятно заради смъртта на братята на Страбон, изглежда не останало единственото кърваво отмъщение в живота на Теодерих Велики.

           Историческото предание за годините от 484 до 487 е пълно с противоречия, които могат най-добре да се обяснят като политика на Зенон, характеризираща се с конюнктурни люшкания и колебания спрямо неговия най-опасен съюзник Теодерих. И срещу него законният император повикал на помощ българите; още в остготската Равена Теодерих отпразнувал убиването в личен двубой на кана на българите.

          От средището на своята власт Нове Теодерих водел преговори с Константинопол и накрая постигнал сключването на договора с тежки последствия, според който “той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойте там (в Италия)”. В 488 г. остготите на Теодерих потеглили. Броят им се оценява на най-малко 20 000 войни, т.е. общо около 100 000 души, което наистина е близко до действителността. Не всички балкански готи и далеч не всички готи от Тракия се присъединили към похода. Теодерих обаче се постарал да постигне одобрението на възможно най-много представители на своя народ. Той преговарял дори с кримските готи; но те отказали участие в италианската инициатива и си останали в къщи. По същия начин постъпили и много, дори високопоставени готи в Тракия. От тази група произхождали не най-лошите войници, които Юстин (450 - 527 г., император от 518 г.; бел. прев.) изпратил срещу италианското остготско кралство. В борбата между двамата Теодериховци амаловите готи се били разединили; били нанесени дълбоки рани, които дори след половин век не зараствали. Ако много готи отказали да последват крал Теодерих, то от друга страна в похода на готите се включили неготски елементи, като руги и отделни римляни, сред тях дори роднини на императора.

           Причините за оттеглянето на Теодерих от Тракия са предадени от историята добре. Кралят на готите не се е виждал в дългосрочен план на висотата на императорската власт. Срещу него работело времето, което е било съюзник на Зенон. Ако Теодерих не успеел или ако не можел да реши икономическите проблеми на своите следовници, което би се свело до същото, то те биха го изоставили и безславният му край би бил сигурен. Все пак, като приел да бъде изпратен срещу Одоакър, той продължавал да служи като обект на Зеноновата конюнктурна политика, но в същото време получил и шанса да не зависи още дълго от императорската хазна. След поне четири напразни опита за първи път възможността за създаване на едно дълготрайно кралство изглеждала досегаемо близка. Тя трябвало да се превърне в най-разкошното, най-бляскавото, макар и не най-дълготрайното кралско образувание на готските народи.

           Отново не всички готи потеглили от Тракия. Много от тях били намерили тук една постоянна родина извън готските институции. Един от най-важните подчинени на главнокомандващия Велизар(ий) в борбата срещу италианското готско кралство на Витигий - беше вече казано - се е казвал Беса. Той носел като лично име етнонима бес, както се е казвал един стар тракийски народ. Един друг гот, който в римската войска успява да достигне дори поста върховен главнокомандващ, се е романизирал в Тракия. Той се е казвал Виталиан и през 513 г., в съответствие с длъжността си, която е била натоварена с решаването на религиозни въпроси, се намесва в религиозни спорове. Той е бил силна личност сред големците на Византия; твърде силен в очите на Юстиниан (ок. 482 - 565 г., император от 527 г.), който наредил да го убият.

           Готите са дошли в Тракия през 376-та и следващите години като тервинги и гревтунги. Тук тази двойка имена не могла да надживее времето, но тя продължава да живее по особен начин в староисландската/скандинавската песен за битката с хуните. Тук страната на готите се нарича Тирфинг(е)р, Тервинг, и с това носи името на митичния наследствен меч на готите. Същото обаче важи и за трако-скитския Арес-Марс, който е въоръжена с меч инкарнация на народа и страната. Следователно, западните тервинги са били до такава степен приобщени към културата на Тракия, че възприели също и култовите практики и религията. Съвсем други са нещата при източните гревтунги. Затова песента за хуните използва името на гревтунгите по съвсем друг начин: Гревтунгът не е олицетворение нито на наследствения меч, нито на страната, а е една демонично-божествена личност, именно самият Один. Страната на нецарските западни готи се е запазила в паметта на народите като страна с образа на меч; трагичният залез на царските готи от Изтока се персонифицира като гевтунгски войн и става част от северногерманското сказание за боговете и героите.

           Напълно невпечатлени от това, както и от събитията в готизираната римска армия и далеч от всякакви образи на герои, живеели и оцелявали християнските готи на Вулфила по северния склон на планината Хемус. Те, Gothi minores - малките, т.е. римските готи, се опълчвали дори срещу готските крале полководци, когато са искали да ги въодушевяват за военни подвизи. Във всеки случай те не са били сред онези, които, ако цитираме историята на готите, са дали съгласие на Теодерих да напуснат родината си. От средата на IV век те населявали днешна Северна България. Но чак във франкската държава от IX век един Валахфрид Страбон (игумен от ок. 808 до 849 г. на бенедиктински манастир на остров Райхенау в Боденското езеро; бел. прев.) например, смятал, че в провинциите на гърците все още живеят готи заедно със скитски, т.е. славянски народи и говорят lingua theodiska (израз, засвидетелстван най-рано през 786 г. и превеждан като “(просто)народен език”, превърнал се постепенно докъм XV век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch; бел. прев.). Това не е препратка към кримските готи, един проблем, който съзнателно пропускам, а към царството на българите от IX век.

          С последните два примера напускаме историята на готите в полза на един готицизъм, в полза на една история на паметта за готите. Този готицизъм има дълга европейска история; той продължава да живее особено в испанското и португалското, а също и в австрийското Средновековие; и в шведското - втората корона върху шведския държавен герб символизира готландското Regnum Gothorum (Готско кралство); но живее и във фашистки политически идеологии: така например хърватските усташи са искали да бъдат смятани за готи. Далеч по-безобидно, но затова пък толкова по-силно исторически осезаемо е приравняването през късното Средновековие на готите със знаменития тракийски народ на гетите. Когато съвременната история цитира историята на готите на Касиодор в преработката Ј от тракийския гот Йордан(ес), тя говори не за “Готика”, а за “Гетика” (“De origine actibusque Getarum” - “За произхода и делата на гетите”, завършена през 551 г.; всъщност името на автора е Йорнанд; бел. прев.).

          И с това кръгът се затваря. Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тук са станали тъкмо готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодерих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра. Вероятно за тях си е пробило път известие до франкската държава чак през IX век.

на тяхнж място биха дошли подобни или по-лоши разбойници.

ГОЛЕМИ ЖАЛБИ МУ ХВЪРЛЯШ, ЗА ГОЦЕ-ПАРЛАМов, СърГЕЙ, ЧЕРВЕНИТЕ КОПЕЛЕТА НА ДС/ДАНС И ТУРСКО-ЧЕРВЕНАТА МАФИЯ ОТ ПОЗИТАНО-20....!
КАТО ТЕ СЛУШАМ, ....И ТИ СИ ОТ ТОДОР ЖИВКОВИТЕ ДЕБЕЛОСЕРКОВЦИ....АМА ЩЕ ВИ СЕ НАМАЛИ ЗОБТА....!
ПА , И РУСКОТО ПАРАШУТЧЕ ....МАЙ НЕМА ДА ВИ СЕ ОТВОРИ???!!!
ВЕРНО СИ Е ЗА ЖАЛБИ.....!!!!!
АЗ ДА СЪМ НА ТЕБЕ .....ШЕ ПОЧНЕМ ДА ВИЕМ НА УМРЕЛО......ХА,ХА,ХА,АААА....!!!

Ще очаквам с неподправен интерес ,след години, когато настъпи смяна, да на блюдавам следващото правителство как ще бъде коментирано.Такива критики вече са неубедителни , злобни и нездраво звучащи.Нормалния гражданин ще се замисли как да помогне а не да унищожава

Аз пък много се зарадвах, че остана. Удовлетворява ме работата на правителството, за първи път има съвсем реален шанс дребните риби (като съдържатели на дребни капанчета, магазинчета и тем подобни) да престанат да ни правят на глупаци, крадейки ни, без да плащат необходимите данъци, с реформата в закона която ще ги задължи до септември да си включат касовите апарати къв НАП, също както при бензиностнациите. От тук насетне следват само такива мерки. А тези, които ги е страх и извършват нечестни дела е съвсем логично да роптаят против подслушването и поличейщината. Към такъв разглезен народ точно така трябва да се постъпва!!!

ТРИЙ, ТРИЙ.....ШЕ ВИ ЗАТРИЕМЕ И ВАС....МРЪСНИТЕ КОМУНЯГИ!
БАВНО И ПОЛЕКА .....ЗА ДА СЕ МЪЧИТЕ ДЪЛГО!

These are yours alright! . We at the very least must get these folks stealing photos to begin running a blog! They most likely just did a picture investigation and grabbed them. They search great however!