2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 2637 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 23.12.2016 11:08
ПРЕДЧУВСТВИЕ Иван Пейчев
на Вапцаров
Ако отново мога да живея
и пак отново трябва да загина,
преди устата ми да занемеят,
ще изрекат: “Върнете ми Родината.”
Ако отново трябва да погледна
за сетен път небето ясносиньо,
с надеждата на погледа последен
ще кажа пак: “Върнете ми Родината.”
Ако със слънцето и ветровете
аз трябва да се разделя завинаги,
притиснал свободата до сърцето си,
ще кажа пак: “Върнете ми Родината.”
Ако със всички пътища на хората
отново моя път ще се размине,
не ще проклинам участта си горка,
ще кажа пак: “Върнете ми Родината”.
На разпита мълчанието бяло
ако в косите като сняг застине,
целунал младостта си на раздяла,
ще кажа пак: “Върнете ми Родината.”
Ако отново мрака приближаващ
погълне майка, дом, деца, любима,
в секундите, които ми остават,
ще кажа пак: “Върнете ми Родината.”
Ако пред мен отново се отвори
стрелбището с тунела бетониран,
преди куршумите да заговорят,
ще кажа пак: “Върнете ми Родината.”
И ако чужд остана на земята,
заради която трябва да загина,
вместо молба или вместо проклятие
ще кажа пак: “Върнете ми Родината.”
КЪМ РОДИНАТА
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Атанас Далчев, 1965 г.
ПЪТ Иван Пейчев
Из дълбокия път,
натоварени, скърцат колите
и пред тях в ямурлуци
с равни крачки мъжете вървят.
Глухо пукат главините,
на развала пропяват петлите
и широките хълбоци
на воловете едри димят.
И пред тях с тъмноалени бризги
небето дамгосало,
ниско слънце трепти
и залязва зад рида плешив,
и се чупят в скалите
лъчите му, тъмни и коси,
и безшумно се свличат
с остър блясък по сипея сив.
Бавно дългия път
намотават коравите спици.
От усоите дъха
ланска шума и пещерен страх
и със черно заляни,
люшкат черни пера катраниците,
сякаш мрака катранен
във завоите капе от тях.
Този път през гори и балкани,
с хайдушки посии,
път през буйни реки,
върхове и през снежни била,
в него зиме и лете
бляскат бури и вълците вият,
ветрове и орли го кръжат
и кръстосват крила.
Тук се носи дима възгорчив
на огнищата срутени;
всеки дънер е с белег,
с ятаганени ясни следи,
всеки извор студен е тъмнеел
от устни барутени
ален кон е поил
и куршумени рани е мил.
В този път няма нивга
колите да спрат и починат.
Той върви и се вие
под копитата, капнал за сън;
светлина върху него
там през облак цеди месечината,
както бледен лихвар
отброява алтън по алтън.
А мъжете вървят
и се взират под вежди във тъмното,
гдето паднал дъжда
в коловозите смътно блести,
гдето в камъни тъмни
громолят колелетата спънати,
гдето в дълбея трябва
да подпираш каната с плещи.
Ти ли, моя земя,
ти ли, моя обичана Българийо,
крачиш бавно така
в каменистия, стръмен път
и шуми, до сърцето ти пазено,
знамето старо,
на което със кръв е написано –
“Свобода или смърт”?
Из “Далечно плаване”, 1962.