Обикновено любовта си прави експерименти с хората. Но може ли да се случи обратното? дали може ние хората да си правим експерименти с любовта? И може ли това нещо да промени в нашия живот? Уви каквото и да правим, нищо не може да промени съдбата. Но не е ли по добре сам да увериш себе си, че не си попаднал воден от собствена слепота в капана на самозаблюдата, която жертва дълги години от живота ти.
Ако любовта е трудна и невъзможна, измъчена и зпълнена с множество компромиси, за какво е нужно да тестваш любовта. Съдбата сама поставя пречки пред нея и ни задължава да следваме логиката на външни обстоятелства, които забраняват, отдалечават, бичуват, опровергават, подтискат, разпъват на кръст нашите чувства. Нима е нужно да се тества изтерзаната и трудно за достигане любов, когато самата тя така лесно се измъква от ръцете ни. 
Когато любовта идва лесно, достъпна е и ни дарява с всичките си плодове, това също не е блажен вариант спрямо обратите на съдбата. Ние сякаш сме задължени да чувстваме това, което ни поднася съдбата, провидението, а стремежите, нагласите и желанията ни сякаш са неизменни и остават такива до края на нашия живот, освен ако не сме заслужили или срещнали противната съдба.  Ние не можем да сме други, освен такива каквито сме. Нямаме право да искаме друго, освен това, на което сме способни. Не можем да бъдем различни, нито пък втори, трети, пет и десети. Именно заради това хората вярват в предопределението. Това не значи, че не се променяме - промяната отново не можем да контролираме ние самите, а сякаш случващото се около нас ни програмира и насочва в посоката, в която да се променяме. Колко странно и зловещо? Нищо не е така както го искаме, защото трябваше много да внимаваме май какво си пожелаваме, тъй като то е най-вредното за нас самите. Това, което искаме е нашето самонаказание, излизайки извън рамките на компенсираното, избягвайки извън границите на безконтролния "аз", който търпи наслада без противодействие. Не е ли бягството от болката всичко, което правим, не е непрекъсната наслада всичко, към което се стремим. Не е ли нашето сладко желание рая и киселото разочарование ада, в който си висим.  А за да не са така елементарни двата полюса, сме ги украсили с атрибутите на съвестта, преминала в морал, а той оформен в етичен закон, който най-накрая е облечен във визията ни за личното добро и зло, за праведното и погрешното.
Какво ли можем да искаме от лекомислената, бурна и гладко протичаща, безметежна любов. Нима трябва и нея да дебнем, в кой завършек ще поеме. Нима трябва дори и любовта да контролираме. Не беше ли тя стрела, която ни улучваше не по наша воля. Май беше точно така. Иронията на живота. Данък, който трябва да платим за това, имаме правото да живеем. Затова че можем и трябва да бъдем и шутове в сериозния реален живот.  Какво по-добро средство от влюбването, за да се превърнеш в шут. Да се молиш да бъдеш забелязан, от някой, който няма намерение или познание за твоите искателства и мераци. Да пропълзиш на колене, жалък и хленчещ, до някой който просто те презира в натрапването на покоя.
Какво ли можеш да изпробваш, освен какъв си шут или как в момента на твоето загубено влюбване си забравил името си, унесен от конкретните себични нужди. И колко ли сложно да играеш като шут във влюбването, когато търпим далеч по тежкото задължение да бъдем роби на себе си.
Тук имаше известно прекъсване, защото базата данни за обновяване на сайта ми прекъсна мисълта.
Как да изпиташ или избпробваш любовта? Има ли такъв шанс или късмет? Възможно ли е това? Нали тя е това, което искаме? Следователно как можем да избягаме? Може ли да съществува експеримент на бягство от любовта? Та нали заради нея сме склонни на всичко. Да прощаваме, да виждаме недостатъците на любимите хора съвсем малки, да сме склонни да забравяме обиди и унижения. Следователно такъв експеримент на бягство е невъзможен. Любовта с множество условия е така затруднена, че не е необходимо въобще да се изпробва, тъй като самия здрав разум бяга от нея, а ако е прекалено силна е способна да ни разруши. А пък тогава струва ли си да изпробваш лесната и гладка любовна връзка. Какво има в нея да се пробва? Въобще експериментите на любовта могат да завършват толкова горчиво, колкото дори самата любов може да не е способна да навреди на нас. Собственото желание и вмешателството би могло да изравни всичко ценно, на кое се гради любовта. Може ли човек да вярва, че ще се намерят двама влюбени, ако трягнат със свещи в ръка през нощта по улиците на един голям град и струва ли подобен експеримент съдбата на двама влюбени. Можеш ли да се откажеш от любимия човек дотолкова, че да го преотстъпиш в ръцете на друг и да си способен да гледаш живота му отстрани. Уви - експериментите на любовта са страшно нещо.
А относно нашия социален живот, какво би могло да детерминира живота ни. Обществото може да ни направи роби, може да ни направи и царе. Сякаш то също има точни изисквания към нас, изисква ги като кредитен дълг и не се успокоява, докато не получи желаната компенсация.
Конституциите по света дават свободата на книга, но всеки може да вземе книгата от ръцете ти и да те направи затворник, ако това е неговото истинско намерение. Правителствата хвърлят прах в очите на гражданите, а после с шепи ти предлагат вода за промивки, от което не е ясно откъде си загубил гледната си точка или дали самия ти не си наясно със себе си. Колко  важно времето и мястото, където си се родил и където съществуваш. Сякаш това второ съзнание, диктува твоя втори живот - социалното ти "аз".

Исках да изразя мнение, във връзка с публикацията за хуманността, но тъй като тя изчезна, си позволявам да го направя тук. Ако прецените, че мнението е неотносимо към тази тема може да не го вземате предвид.
Според мен хуманността няма националност. Но е истина, че специално българите са още по-лицемерни в това отношение.
Мнението ми е, че докато в живота на човек не се случат събтия, които истински да го „разтърсят”, той не гледа по-надалеч от носа си. Съпричаността с проблемите на хората се ражда, тогава когато ти самият, лично си се сблъскал/вал с техните болки. Само тогава можеш искернно да им съчувстваш, искренно да им помогнеш, искренно да съпреживееш проблема им.
Разбира се, съществуват и хора /много рядко срещани/, които носят това по рождение. Вашият случай е такъв. Ето защо ви е непонятно чуждото грозно поведение. Съжалявам, че ще го кажа, но ще продължавате да се сблъсквате с подобни ситуации и хора. Това е действителността за жалост. Важното е да запазите поне собственото си адекватно поведение в такива случаи. Защото независимо от всичко то е правилното!