Религията не решава противоречията на плътския и духовния живот. Напротив - тя става гарант за вододела между тях. Тя е воюващия инструмент за опазването на духовното от плътското и сама заявява позицията си за едно несъвършено, абсурдно и бесмислено решение да се изправи срещу живота.
Аскетизмът като част от мъките на Иисус Христос стават част от идеала на църквата. Мъката преди радостта, мъчението преди удоволствието, без да бъде дадено правото на самото удоволствие. Сякаш удоволствието от самия живот, което всеки единот нас изпитва се явява ерес, без да се осъзнава, че всяка религия която създава противоречия и догми се явява ерес.
И до днес в света не съществува религия, която да решава компромисно и паралелно, единно и съвместно проблемите на плътта и духа. 
Несъвършенното доктринално противопоставяне идва до там, че плътта се отдава под контрола на дявола, а духа на бога - едно чисто църковно разделение, бз да се отчита ,че плътта е създадена по божи образ. Това показва само, че църквата не признава собствените си догми стигайки в една абсурдна крайност. Излиза, че пред погледа на смъртта църквата и нейните служители са парализирани от една неясна мистика, страх и непрекъснато разделяне на битието на плътско и духовно, за да бъде валиден принципа разделяй и владей. Оказва се, че сами подхранвайки раделянето на индивидите, църквата постига нецялост, незавършеност, разруха в съзнанието на живия индивид, всява смут и объркване, което й помага не да води и облагородява, а да командва и подчинява.
Защото ако целта на църквата е да разделя и да всява противоречия и разделения в индивида относно плътското и духовното проявление на битието му, то как тя би могла да го води към трансценденталността на смъртта, когато това не е възможно никак освен с повече страх и агония.
Църквата пледира и отстоява за трудовото битие на индивида, тя гарантира неговия труд като благо за него, за общността, за себе си и за бога, но определя парите като средство на дявола и отново всява разделение. Църквата използва думите на бог, че той е хляба и виното, но сама отдава плътта на дявола и в негова власт. В службата на църквата първоначалното на римската, а по-късно и на всеобщата политика, църквата губи себе си, губи здравия монолитен свой разум, разкъсвана от противоречията на земния живот, които поддържа и от които самата тя се изкушава и в крайна сметка остава трайно изкушена. 
Иисус ясно изявява претенциите върху хляба и виното като храна за тялото и душата, а църквата лесно и безсъзнателно отстъпва властта над плътта на дявола.
И в краен етап стигаме до главното противоречие. Мотото на църквата е да опази духовния живот в пълна чистота, непостижима за битието на индивида, защото тя настоява за своя безпогрешен принцип - "Не консумирай, а обичай", един принцип като догма напълно непостижим от индивида.
Именно физическия контакт - така избягван и охулван от църквата и консумацията на плътта с употребата й, създава плода с помощта на божието провидение. Защото иначе принципа не консумирай, а обичай би направил живота невъзможен и абсурден, нелеп и разрушаващ. 
Доктриналните и логическите абсурди, които поставят двойно повече въпроси, отколкото отговори, правят от свещенните идеи на Иисус, един неразбираем конгломерат от противоречия, които съвременния свят очаква църквата да изчисти от себе си.

Жалко, че този хубав пост е прочетен от толкова малко хора. А това, че не е коментиран, може би означава, че е трудно смилаем за доста хора.

това, че постинга не е четен не е от значение, защото е важен само един човек за целите на въздействаното съзнание

Благодаря за милите думи и за високата оценка