Това са неща, които са ме впечатлили, Четете на воля - хубави са и мъдри - магат и да помогнат някому... Enjoy! - Всеки човек на Земята, независимо с какво се занимава, винаги играе главната роля в Историята на света - каза той. - И обикновено не знае за това.=alhimikat. rar. - За мен ти беше като някаква благословия. А ето че днес разбрах следното: всяка отхвърлена благословия се превръща в проклятие. Аз не искам нищо повече от живота. А ти ме караш да съзирам богатства и хоризонти, за чието съществуване никога не съм подозирал. И сега, когато знам за тях, когато знам за огромните възможности, които се откриват пред мен, ще се чувствам по-зле, отколкото преди. Защото знам, че мога да имам всичко, а не го искам.=alhimikat. rar. - Злото не е в това, което влиза в устата на човека -каза Алхимикът. - Злото е в това, което излиза от нея.=alhimikat. rar. - Коя е най-голямата лъжа на света? - попита учудено момчето. - Ето коя е: в определен момент от нашето съществуване загубваме контрол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-голямата лъжа на света.=alhimikat. rar. - Сърцето ми се страхува, че ще страда - каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе. - Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.=alhimikat. rar. "И всичко това се случи между изгрева и залеза на същото това слънце", помисли си то. И му стана мъчно за самия него, защото понякога нещата в живота се променят, преди още да си свикнал с тях, и то толкова бързо, че едва успяваш да нададеш вик.=alhimikat. rar. "Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш", бе казал старият цар.=alhimikat. rar. "Научи се да зачиташ и да следваш поличбите", бе казал старият цар.=alhimikat. rar. "Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си", помисли си той и ускори крачка,=alhimikat. rar. Момчето се изненада. Старецът можеше да чете, дори бе чел тази книга. А ако книгата наистина се окажеше скучна, както той твърдеше, не беше късно да я смени с друга. - В тази книга се говори за това, за което се говори в почти всички книги - продължи старецът. - За неспособността на хората да избират собствената си съдба. А накрая се опитва да накара всеки да повярва в най-голямата лъжа на света.=alhimikat. rar. Опасността от война сякаш не тревожеше особено камиларя. - Жив съм - каза той на момчето, докато ядеше шепа фурми в една тъмна и студена нощ. - Когато ям, не правя нищо друго, освен да ям. Ако трябва да вървя, ще вървя, без да мисля за друго. Ако трябва да се бия, все ми е едно дали ще умра сега или пък някой друг ден. Защото не живея нито с миналото си, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето и само то ме интересува. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек. Ще разбереш, че в пустинята съществува живот, че небето е осеяно със звезди, а воините се бият, защото това е част от човешкото битие. Животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго освен моментът, в който живеем.=alhimikat. rar. От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помоли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечтите си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва. Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхимикът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа. - А сега какво трябва да направя? - попита момчето. - Продължавай да вървиш към Пирамидите - каза Алхимикът. - И внимавай за поличбите. Сърцето ти вече е готово да ти покаже съкровището. - Това ли е последното нещо, което оставаше да науча? - Не - отвърна Алхимикът. - Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпитание, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята ,да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта". Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя. Момчето си спомни за една стара пословица от неговия край, която казваше, че най-тъмен е часът преди изгрева на слънцето.=alhimikat. rar. Природата ме познава като най-мъдрото от всички създания - каза Слънцето. - Но аз не знам как да те превърна във вятър. - Към кого трябва да се обърна в такъв случай? За момент Слънцето замлъкна. Вятърът слушаше разговора и щеше да разкаже на целия свят, че мъдростта на Слънцето не е безгранична. Нямаше как да избяга от това момче, което говореше на Световния език. - Обърни се към Ръката, която е написала всичко -каза Слънцето. Вятърът зафуча от удоволствие и задуха с невиждана до този момент сила. Шатрите бяха изтръгнати от пясъка, както и коловете, на които бяха завързани животните. На скалата мъжете се вкопчиха един в друг, за да не ги отнесе вятърът. Тогава момчето се обърна към Ръката, която бе Написала Всичко. Но преди да каже каквото и да било, почувства, че Вселената мълчи. Реши да замлъкне и то. Внезапно сърцето му се изпълни с Любов и момчето започна да се моли. Никога досега не бе отправяло такава молитва без думи, без молба. Не благодареше за това, че овцете му са открили хубава паша, нито се молеше да продаде повече кристални съдове, нито пък настояваше момичето, което бе срещнало, да чака неговото завръщане. По последвалото мълчание момчето разбра, че пустинята, вятърът и слънцето също търсеха следите, които тази Ръка бе оставила, пишейки. Те също искаха да следват своя път и да разтълкуват това, което бе гравирано върху един обикновен изумруд. Знаеше, че тези следи са разпръснати по Земята и из Пространството. На пръв поглед нищо не означаваха, бяха произволни и безсмислени и нито пустините, нито ветровете, нито слънцата, нито дори хората знаеха защо са създадени. Но Ръката е имала своето основание за това и единствено тя е способна да върши чудеса, да превръща оазисите в пустини, а хората във вятър. Защото само тя разбираше, че някакъв висш замисъл води Вселената натам, където шестте дни на Сътворението ще се превърнат във Великото творение. И момчето се потопи във Всемирната душа и видя, че Всемирната душа е част от Божията душа. И видя още, че Божията душа е неговата собствена душа. И разбра, че може да върши чудеса. През този ден самумът духаше с небивала сила. Поколения наред арабите разказваха един на друг легендата за момчето, което се бе превърнало във вятър, почти бе разрушило един военен лагер и бе дръзнало да оспори властта на най-могъщия предводител в пустинята.=alhimikat. rar. се бе запознал наскоро. Познаваше доста хора по тия места и поради това обичаше да пътува. "Човек лесно си създава приятели, без да е нужно всеки ден да бъде с тях. Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора - както беше в семинарията, - те се превръщат в част от живота ни. А когато станат част от живота ни, започват да искат да го променят. И ако не сме такива, каквито те искат да бъдем, се сърдят. Защото всички смятат, че знаят как точно трябва да изживеем живота си."=alhimikat. rar. Той му бе споменал за поличби. Докато прекосяваше морето, момчето бе размишлявало върху поличби-те. Знаеше за какво става дума. Докато обикаляше полетата на Андалусия, бе свикнало да разчита по земята и по небето указанията за пътя, по който да върви. Присъствието на определена птица го предупреждаваше за опасността от змия наблизо, а някои храсти означаваха, че наблизо има вода. Овцете го бяха научили на всичко това. "Щом Бог води овцете, ще води и човека", реши то и се успокои. Чаят вече не му се струваше толкова горчив.=alhimikat. rar. Обмислях множество съвети от литературата за възпитание на децата, обаче все по-често си спомнях една фраза на Анастасия: "Възпитанието на децата - това е възпитание на самия себе си" Дълго време не ми беше ясен смисълът на тази фраза, но в края на краищата аз направих за себе си твърд извод: нашите деца ги възпитават не родителските нотации, не детската градина, училището или института. Нашите деца ги възпитава начина на живот: нашият начин на живот, начина на живот на обществото като цяло. И каквото и да казват родителите, учителите в училище или в друго просветно учреждение, каквито и мъдри системи за възпитание да се прилагат, децата ще следват наложилият се край тях начин на живот на мнозинството от хората. Следователно излиза, че възпитанието на децата изцяло зависи от собственото разбиране за света, от това, как живееш ти самият, твоите родители и обществото като цяло. В болно, не щастливо общество могат да се родят само болни и нещастни деца.=РОДОВА КНИГА. Владимир Мегре. И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. - Ще ти разкажа една приказка - каза Зедка. - Мо- гъщ магьосник поискал да разруши едно царство и из- лял вълшебна течност в кладенеца, откъдето пиели всички поданици. Който пийнел от водата, полудявал. На другата сутрин от кладенеца вече били пили и по- лудели всички с изключение на царя и семейството му, които имали отделен кладенец само за тях и до който магьосникът не успял да се добере. Загрижен, царят се опитал да овладее положението и взел редица мерки за опазване на сигурността и здравето на поданиците си. Полицаите и инспекторите обаче също били пили от от- ровната вода, ето защо указите на царя им се сторили абсурдни и те решили да не ги прилагат. А когато жителите на царството научили за тези де- крети, помислили, че техният владетел е полудял и е. за- почнал да диктува безсмислени неща. Втурнали се с крясъци към двореца и поискали от владетеля си да аб- дикира. Отчаян, царят бил готов да се откаже от трона, но царицата го възпряла и му казала: "Хайде и ние да оти- дем до кладенеца и да пием. Така ще станем като тях." Така и сторили: царят и царицата пили от водата на лудостта и веднага започнали да говорят безсмислени неща. Поданиците им начаса се разкаяли: след като тех- ният цар говори така мъдро, защо да не го оставят да управлява страната? И царството заживяло спокойно, въпреки че подани- ците му се държали съвсем различно от съседите си, а царят управлявал до края на дните си.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Знаеш ли какви същества живеят извън стените на "Ви- лет"? - Хора, които са пили от един и същи кладенец.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. лудостта, това е невъзможността да съобщиш мислите си на останалите. Сякаш си в чужда страна - вижда) всичко, разбираш какво става около теб, но си неспосс бен да се изразиш, да поискаш да ти помогнат, защо! не знаеш езика, на който говорят.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Бе съз- дала у всичките си приятели впечатлението, че е модел за подражание, и бе изразходила енергията си, опитвай- ки се да бъде на висотата на представата, която бе из- градила за себе си. Поради това никога не й оставаха сили да бъде сама- та себе си - човек, който подобно на всички хора по све- та се нуждае от другите, за да бъде щастлив.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Отлично бе разбрала какво искаше да каже д-р Игор. Както бе разбрала и това, че в живота й винаги е имало много любов, топлота, грижи, но й е липсвало нещо, за да се превърне всичко това в благодат: трябвало е да бъде малко по-луда.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. - Искам да ви помоля за две неща. Първото е да ми изпишете лекарство, инжекция или каквото и да е, само да ме държи будна, за да използвам всяка минута от жи- вота си. Много ми се спи, но не искам да спя повече, имам много работа - неща, които винаги съм отлагала за в бъдеще, когато смятах, че животът е вечен. Неща, към които бях загубила интерес, когато започнах да мисля, че не си струва да живея. - Каква е втората ти молба? - Да изляза оттук и да умра вън от "Вилет". Трябва да се изкача до замъка на Любляна, който е толкова стар, а никога не бях изпитвала желание да го видя от- близо. Трябва да поговоря с жената, /която през зимата продава кестени, а през пролетта - цветя; толкова пъти сме се срещали, а никога не съм я питала как е. Искам да се разходя в снега без палто, да ми стане много, мно- го студено, защото винаги съм ходила навлечена от страх да не настина. И накрая, д-р Игор, искам дъждът да намокри лице- то ми, да се усмихна на всички мъже, които ми харе- сат, да пия кафе с всеки, който ме покани. Трябва да це- луна майка си, да й кажа, че я обичам, да си поплача в прегръдките й, без да се срамувам, че издавам чувст- вата си, защото винаги съм ги изпитвала, но съм ги крила. Може би ще вляза в църквата, ще погледам стенопи- сите, които никога нищо не са означавали за мен, и най- сетне ще открия нещо в тях. Ако някой интересен мъж ме покани на заведение, ще приема и ще танцувам цяла нощ, докато падна от умора. После ще легна с него, но не така, както съм го правила с другите - или се опит- вах да се сдържам, или се преструвах. Искам да се от- дам на един мъж, на града, на живота и накрая - на смъртта.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Всъщност ние сами сме си виновни за това, което се случва през живота ни. Много хора са преминали през същите трудности, които изпитваме в момента, но са реагирали по различен начин. Ние тър- сим най-лесното: една различна действителност. Едуард разбираше, че Мари е права. - Възвърнах си желанието да живея, Едуард. И да извърша грешките, които винаги съм искала да извър- ша, но никога не съм се осмелявала. Да се боря с пани- ката, която може би пак ще се появи, но този път само ще ме измори, защото ще знам, че няма да умра, нито ще припадна. Мога да си намеря нови приятели и да ги науча да бъдат луди, за да бъдат мъдри. Ще им кажа да не се съобразяват с учебника по добро държание, а да открият собствения си живот, собствените си желания и приключения, и ДА ЖИВЕЯТ. Ще цитирам на католици- те Еклезиаста, на мюсюлманите - Корана, на евреите - Тората, на атеистите - текстовете на Аристотел. Нико- га повече не искам да бъда адвокат, но мога да използ- вам опита си и да изнасям беседи за живота на мъже и жени, които са стигнали до истината за съществуването и чиито писания биха могли да бъдат събрани в една- единствена дума: "Живейте!" Ако живееш. Бог ще жи- вее с теб. Ако откажеш да поемеш риска. Той ще се вър- не на далечното Небе и ще бъде само тема за философ- ски размишления.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Натъкна се обаче на стихотворението на един поет: Ето защо си казах: " Съдбата на безумеца ще ей моя. Хайде, яж хляба си с радост и с наслада пий виното си, защото Бог вече е приел твоите дела. Нека дрехите ти винаги да са бели и никога не забравяй да се парфюмираш. Радвай се на живота с любимата жена през малкото кратки дни, които Бог ти е дал под слънцето. Защото това е твоят дял от живота и от работата -усилен труд под слънцето. Следвай пътищата на сърцето си и желанието на очите си и знай, че Бог ще ти потърси сметка." - Накрая Бог ще ми потърси сметка - каза Едуард на висок глас. - И аз ще кажа: "Известно време се бях загледал във вятъра и забравих да сея, не се възползвах от дните си, не изпих дори виното, с което ме почерпи- ха. Но един ден сметнах, че съм готов, и се върнах към работата си. Разказах на хората за моите видения от рая, така както са направили преди мен Ван Гог, Вагнер, Бетовен, Айнщайн и други луди. Добре, Той ще каже, че бягам от лудницата, за да не видя как едно момиче ще умре, но то ще отиде на небето и ще се застъпи за мен."=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. - Спомняш ли си първата ни среща? Тогава ти раз- казах една приказка, за да се опитам да ти обясня, че светът е такъв, какъвто ние го виждаме. Всички смята- ли царя за луд, защото искал да наложи заповед, която вече не съществувала в умовете на поданиците му. Има обаче неща в живота, които винаги са едни и съ- щи, независимо от какъв ъгъл ги гледаме - те важат за всички. Като любовта например.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Зедка забеляза, че очите на Вероника се промениха. Реши да продължи. - Бих казала, че ако на някого му остава да живее още съвсем малко и той реши да прекара това време до едно легло и да гледа как мъжът в него спи, то сигурно става дума за някаква любов. Бих казала още нещо: ако през това време въпросната личност е получила сърде- чен пристъп, но никого не е извикала само за да остане до мъжа, то тази любов може да стане много силна. - Може да е и отчаяние - каза Вероника. - Опит да си докажа, че в крайна сметка няма причина да продъл- жавам да се боря под слънцето. Не е възможно да съм влюбена в мъж, който живее в някакъв друг свят. - Всеки от нас живее в свой собствен свят. Но ако погледнеш звездното небе, ще видиш, че всички тези различни светове се съчетават, образувайки съзвездия, слънчеви системи, галактики...=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Когато постъпих тук, бях една депресирана жена. Днес съм една луда жена и много се гордея с това. Вън оттук ще се държа съвсем като другите. Ще пазарувам в супермаркета, ще разговарям за банални неща с при- ятелките си, ще си губя доста време в гледане на теле- визия. Но ще знам, че душата ми е свободна, че мога да мечтая и да общувам с други светове, за чието същест- вуване дори не съм и подозирала, преди да постъпя в са- наториума. Ще си позволявам да върша глупости само за да ка- рам хората да казват: "Била е във "Вилет"!" Но ще знам, че в душата ми не е пусто, защото животът ми има смисъл. Ще мога да гледам залеза и да вярвам, че Бог е зад него. А когато някой започне много да ми до- сажда, ще кажа нещо невъзпитано и няма да ме е грижа какво ще си помислят, защото, така или иначе, всички ще казват: "Била е във "Вилет"!" На улицата ще гледам мъжете право в очите, без да се срамувам, че са ме пожелали. Но веднага след това ще вляза в някой скъп магазин с вносни стоки и ще ку- пя от най-скъпите вина, които бих могла да си позволя, и ще се почерпим със съпруга ми, защото много го оби- чам и искам да се веселим заедно. Той ще ми каже, смеейки се: "Но ти си луда!" А аз ще отговоря: "Разбира се, нали съм била във "Вилет"! Лудостта ме накара да се почувствам свободна. А сега, скъпи мой, ще трябва да си вземаш отпуск всяка годи- на и да ме водиш из най-опасните планини, защото ис- кам да усетя риска, че живея/" Хората ще кажат: Тя излезе от "Вилет" и е на път да побърка мъжа си! Той ще разбере, че хората имат пра- во, и ще е благодарен на Господ, защото бракът ни едва сега започва и ние сме луди - както са луди онези, кои- то са измислили любовта.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Вие ще кажете: излекувана от страха, от паническия синдром. А аз ще ви отговоря: Мари, вие вече от три го- дини не страдате от този синдром. - Значи съм излекувана. - Разбира се, че не. Не тази е болестта ви. В доктор- ската дисертация, която пиша, за да бъде представена пред Словенската академия на науките (д-р Игор не ис- каше да се впуска в подробности за витриола), се опит- вам да изследвам така нареченото "нормално" човешко поведение. Много лекари преди мен вече са правили по- добно изследване и са стигнали до извода, че нормал- ността не е нищо друго освен въпрос на консенсус, то- ест, ако много хора смятат нещо за правилно, това не- що в един момент става правилно. Има неща, които се ръководят от здравия човешки разум: логично е копчетата на ризата да са отпред, за- щото би било много трудно да се закопчават, ако са от- страни, и невъзможно да бъдат закопчавани, ако са на гърба. Други неща обаче се налагат постепенно, защото все повече хора започват да вярват, че те трябва да бъдат такива. Ще ви дам два примера: запитвали ли сте се за- що буквите върху клавишите на една пишеща машина са поставени точно в този ред? - Никога не съм се замисляла. - Нека да наречем този вид клавиатура 0УЕКТУ, понеже така са подредени буквите от първия ред. Запи- тах се каква е причината за това подреждане и намерих отговора: първата пишеща машина е била изобретена от Кристофър Шолс през 1873 година, за да бъде подоб- рен краснописът. Възникнал обаче проблем: когато чо- век пишел много бързо, буквите се удряли една в друга и блокирали машината. Тогава Шолс измислил клавиа- турата 0УЕКТУ, която принуждавала машинописци- те да работят по-бавно. - Не може да бъде! - Но е вярно. Случило се така, че компанията "Ре- мингтън" - която навремето произвеждала шевни ма- шини - е използвала именно клавиатурата С^УЕКТУ за първите си пишещи машини. Това означавало, че пове- че хора били длъжни да научат тая система, и все пове- че компании започнали да произвеждат такъв тип клави- атура, докато накрая тя се превърнала в единствен об- разец. Повтарям: клавиатурата на пишещите машини и компютрите е проектирана така, че да се пише по-бав- но, а не по-бързо, разбрахте ли? Опитайте се да проме- ните местата на буквите и не ще успеете да намерите нито един купувач на вашия продукт. Когато за пръв път видя клавиатура. Мари се запита защо буквите не са подредени по азбучен ред. Никога обаче не повтори въпроса си - мислеше, че това е най- доброто подреждане, което позволява да се печата по- бързо. - Били ли сте във Флоренция? - попита д-р Игор. -Не. - Трябва да отидете, не е много далеч. Там се нами- ра вторият ми пример. На катедралата във Флоренция има много красив часовник, проектиран от Паоло Учело през 1443 година. За този часовник е характерна една любопитна подробност: въпреки че отчита часовете ка- то всички часовници, стрелките му се движат в посока, обратна на тази, с която сме свикнали. - Но какво общо има това с моята болест? - Ще стигна и до нея. Създавайки този часовник, Па- сло Учело не се е опитвал да оригиналничи: всъщност по онова време е имало и други такива часовници, как- то и часовници, чиито стрелки са се движели във възпри- етата днес посока. Поради някаква неизвестна причина, може би защото стрелките на часовника на самия хер- цог са се движели в смятаната от нас за "правилна" по- сока, тя се наложила като единствена и часовникът на Учело се превърнал в екстравагантност, в безсмислица. Д-р Игор направи пауза. Знаеше, че Мари следи ми- сълта му. - И тъй, да видим и вашата болест: всяко човешко същество е единствено със своите качества, инстинкти, форми на удоволствие, търсене на приключения... Но обществото налага един колективен начин на действие и хората не се питат защо трябва да се държат по този начин, а просто го приемат. Така както машинописците са приели факта, че С^УЕКТУ е възможно най-добрата клавиатура. Вие срещали ли сте през живота си човек, който да пита защо стрелките на часовника се движат именно в тази посока, а не в обратната? -Не. - Ако някой зададе този въпрос, сигурно ще му от- говорят: "Ти си луд!" А ако все пак много настоява, ще се опитат да му изтъкнат някаква причина, но бързо ще сменят темата, защото няма друга причина освен тази, която споменах. И тъй, връщам се на вашия въпрос. Повторете го! - Излекувана ли съм? - Не. Вие сте човек, който е различен от другите, а иска да е същият като тях. Това според мен трябва да бъде смятано за сериозна болест. - Нима е толкова лошо да си различен? - Лошо е да се опитваш да бъдеш като другите: пред- извиква неврози, психози, параноя. Лошо е да искаш да си еднакъв, защото е противоестествено, против зако- ните на Господ, който във всички гори по светане е съз- дал и две еднакви листа. Но вие смятате, че е лудост да сте различна, и затова избрахте да живеете във "Вилет". И понеже тук всички са различни, вие ставате еднаква с останалите. Разбрахте ли? Мари кимна утвърдително. - Тъй като нямат смелостта да бъдат различни, хо- рата тръгват срещу природата и организмът им започва да произвежда витриола - или горчилката, както е по- известна тази отрова. - Какъв е този витриол? Д-р Игор разбра, че се е увлякъл, и реши да смени темата. - Няма значение. Това, което искам да кажа, е след- ното: по всичко личи, че вие не сте излекувана. Мари имаше дългогодишна практика в съдилищата и реши да я приложи. Първата тактика бе да се престо- ри, че е съгласна с опонента, за да го накара веднага след това да се оплете в други разсъждения. - Съгласна съм с вас. Постъпих тук поради съвсем конкретна причина - паническия синдром, - а останах заради съвсем абстрактна причина: невъзможността да приема предизвикателството на един различен живот, без работа, без съпруг. Съгласна съм с вас: бях изгуби- ла желание да започвам нов живот, тепърва да свиквам с него. Ще отида и по-далеч: съгласна съм, че в една психиатрия, въпреки електрошоковете - пардон, ЕКТ, както предпочитате, - режима, истеричните пристъпи на някои пациенти правилата се понасят по-лесно, от- колкото законите на един свят, който прави всичко, за да е еднакъв, както вие самиятсе изразихте. Случи се така, че снощи чух една жена да свири на пиано. Тя свири превъзходно, рядко съм чувала да сви- рят така. Докато слушах музиката, мислех за всички, които са страдали, за да съчинят тези сонати, прелюдии, адажиа: за смешното положение, в което са се озовава- ли, когато са представяли пиесите си - съвсем различ- ни - на всесилните в света на музиката. Мислех за труд- ностите и униженията, през които са преминали, за да намерят някой, който да финансира оркестъра им. Мис- лех за освиркванията на публиката, която не е свикнала с такова звучене. Мислех си още, че има и нещо по-лошо: не само композиторите са страдали, но и това момиче, което свири от душа, защото знае, че ще умре. А аз, няма ли и аз да умра? Къде оставих душата си, без която не мо- га да изсвиря музиката на живота си със същото въоду- шевление? Д-р Игор слушаше мълчаливо. Сякаш всичко онова, което бе замислил, започваше да дава резултат, но все още бе рано, за да е сигурен. - Къде оставих душата си? - попита отново Мари. - В миналото си. В онова, което исках да бъде моят жи- вот. Оставих душата си в плен на оня момент, когато ве- че имах дом, съпруг и работа, от която исках да се отър- ва, но все не ми достигаше смелост. Душата ми бе в моето минало. Но днес тя дойде тук, отново я усещам в тялото си, изпълнена е с ентусиазъм. Не знам какво да правя; знам само, че ми трябваха три години, за да разбера, че животът ме кара да поема по един различен път, а аз не искам да тръгна по него. - Струва ми се, че забелязвам признаци на подобре- ние - каза д-р Игор. - Не се нуждая от разрешение, за да напусна "Ви- лет". Достатъчно е да премина портала и никога повече да не се върна. Трябваше обаче да кажа всичко това на някого и го казвам на вас: смъртта на това момиче ме накара да разбера собствения си живот. - Мисля, че признаците на подобрение се превръщат в чудотворно оздравяване - засмя се д-р Игор. - Какво смятате да правите? - Да отида в Салвадор и да се грижа за децата там. - Няма нужда да ходите толкова далеч: Сараево е на по-малко от двеста километра оттук. Войната свърши, но проблемите продължават. - Тогава ще отида в Сараево.= - Когато бях дете и ходех на гости при баба, всеки път се заглеждах в една картина на стената. Представля- ваше една жена - Дева Мария, както я наричат католи- ците - издигнала се над целия свят, с прострени към Зе- мята ръце, от които излизат лъчи. Най-силно ме интригуваше в картината това, че же- ната е стъпила върху жива змия. Попитах баба: "Не се ли страхува от змията? Не знае ли, че змията може да я ухапе по крака и тя да умре от отровата й?" А баба каза: "Змията е донесла Доброто и Злото на Земята, както е казано в Библията. А Дева Мария с лю- бовта си властва над Доброто и Злото." - Какво общо има това с моята история? - Когато те видях преди една седмица, беше много рано да ти кажа: обичам те. А тъй като няма да изкарам тази нощ, вече е много късно да ти го кажа. Но най-го- лямата лудост на мъжа и жената е именно любовта! Ти ми разказа историята на обичта на твоите родите- ли към теб. Искрено вярвам, че са ти желаели само доб- рото, но тази тяхна любов почти е съсипала живота ти. И Дева Мария от картината на баба, стъпила на змията, е доказателство за това, че любовта има две лица. - Разбирам какво искаш да кажеш - отвърна Еду- ард. - Нарочно направих така, че да ме подложат на електрошок, понеже ти ме объркваш. Не знам какво из- питвам, а любовта веднъж вече ме съсипа.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Мари ми даде писмо - каза човекът, който бе съоб- щил новината, и показа затворен плик. - Помоли ме да го прочета на глас, като че ли по този начин иска да се сбогува с всички нас. Най-възрастният от групата отвори плика и изпълни желанието на Мари. По средата поиска да спре, но вече бе твърде късно, и го прочете докрай. Когато бях млада и работех като адвокат, попад- нах веднъж на някакъв английски поет и една негова фраза остави дълбока следа у мен: "Бъди като чешма- та, която прелива, а не като коритото, в което вода- та винаги е една и съща." Винаги съм си мислела, че той греши: опасно е да преливаме, защото можем да залеем местата, където живеят любимите ни съще- ства, и да ги удавим с нашата любов и ентусиазъм. И тъй, иял живот се опитвах да бъда като корито, да не излизам извън стените си. Случи се така, че поради незнайни от мен причини получих панически синдром. Превърнах се точно в то- ва, което винаги съм се опитвала да избегна: чешма, която е преляла и е заляла всичко наоколо. В резултат на това постъпих във "Билет". След като се излекувах, се върнах към коритото и се запознах с вас. Благодаря ви за приятелството и топлото отношение, за толкова щастливи моменти. Живяхме заедно като риби в аквариум и бяхме довол- ни, защото някой ни пускаше храна в едни и същи ча- сове, а ние можехме да виждаме външния свят през стъклото винаги когато поискаме. Но вчера, благодарение на едно пиано и една жена, която днес сигурно вече е мъртва, открих нещо много важно: че животът тук вътре е съвсем същият като животът навън. Както тук, така и там хората се съ- бират на групи, издигат си стени и не позволяват на нищо непознато да смути посредственото им съще- ствуване. Вършат разни неща, защото така са свик- нали, задълбочават се върху ненужни теми, забавля- ват се, понеже са длъжни да го правят, а останала- та част от света нека да върви по дяволите, нека са- ма решава проблемите си. В най-добрия случай гледат новините по телевизията - ние също сме ги гледали заедно толкова пъти - само за да се убедят, че са мно- го щастливи в един свят, пълен с проблеми и неспра- ведливости. С една дума: животът на членовете на Братство- то е съвсем същият като живота на почти всички из- вън "Вилет " - стараят се да не научат какво има зад стъклените стени на аквариума. Дълго време това ме крепеше и ми беше от полза. Но хората се променят и в момента търся приключения - въпреки моите шей- сет и пет години и многото ограничения, които ми налага тази възраст. Отивам в Босна: там има хора, които ме чакат, макар и все още да не ме познават, както и аз не ги познавам. Ала знам, че ще съм полез- на и че рискът от едно приключение струва колкото хиляда дни, прекарани в удобство и благоденствие. След като писмото бе прочетено, членовете на Брат- ството се прибраха в стаите си, казвайки си, че тя окон- чателно се е побъркала.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. - Защото Дева Мария, олицетворяваща женската енергия, властва над змията, която символизира мъд- ростта. Ако обърнеш внимание на пръстена на д-р Игор, ще видиш, че на него е изобразен символът на ме- диците: две змии, увити около жезъл. Любовта стои над мъдростта, така както Дева Мария е стъпила върху зми- ята. За нея всичко е вдъхновение. Тя не съди кое е доб- ро и кое - зло.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. След малко щеше да си запише необходимото и да разкаже за единствения начин за лекуване на витриола: осъзнаването на живота. Щеше да назове и лекарството, което бе използвал в първия си голям експеримент с па- циенти: осъзнаването на смъртта.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Тя щеше да възпри- ема всеки нов ден като чудо - и то наистина си е така, като се има предвид вероятността да ни се случи нещо неочаквано във всяка секунда от крехкото ни съществу- ване.=ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. Паоло Куелю. Из дневника на Мария, когато стана на 17 години: Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете... Някои от бащите на тези мои приятелки вече са ми правили предложения, на които съм отказвала. По-рано това ме шокираше, а сега смятам, че е част от мъжката същност. Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не у спяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Скучаейки часове наред в малката си стая без телевизор, Мария стигна до следните изводи: а) никога нямаше да намери това, което търси, ако не може да изказва мислите си. Ето защо трябваше да научи местния език; б) тъй като всички нейни колежки търсеха едно и също нещо, тя трябваше да бъде различна. За тази цел обаче все още не бе намерила нито решение, нито метод.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Увод БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разберем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в затворници на самите себе си.=ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА. Pier Dako. Всъщност любовта наистина е в състояние да промени живота на човека само за миг. Но съществува и обратната страна на медала, онова, което те кара да поемеш по друг път, съвсем различен от планирания: нарича се отчаяние. Да, може би любовта е в състояние да преобрази някого; отчаянието обаче преобразява човека по-бързо.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. И всичко това само за единайсет минути на ден? Не- възможно! Сега, след опита, който бе натрупала вКопакабана", знаеше, че не само тя се чувства самотна. Знаеше също така, че човек може да издържи една седмица на жажда, две седмици на глад, много години без покрив над главата си, но не може да издържи на самотата. Тя е най-лошото от всички мъчения, от всички страдания. Мъжете, които търсеха нейната компания, страдаха също като нея от това пагубно чувство - усещането, че никой на тази земя не го е грижа за тях.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Ако сега се наложи да разкажа живота си на някого, мога да го направя така, че да ме помислят за независима, смела и щастлива жена. А съвсем не е така: забранено ми е да произнасям единствената дума, която е много no-важна от единайсетте минути - любов. През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство. Оказа се, че това изобщо не е вярно! Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен, обича най-силно. А който обича най-силно, се чувства свободен.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Той е мъж. Освен това е и артист: длъжен е да знае, че основната цел на човешкото същество е да разбере тоталната любов. Любовта не е в другия, тя е в самите нас; ние я събуждаме. Но за да я събудим, се нуждаем от другия. Вселената придобива смисъл само когато намерим някого, с когото да споделим нашите емоции.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си. Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживелите неща. Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да намерят в любовта решения за всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и иглата вина за евентуалното си нещастие. Намират се или в постоянна еуфория, тъй като им се е случило нещо чудесно, ши са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко. Да избягаш от любовта или сляпо да и се отдадеш - кое от двете е no-малко разрушително?=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Откъс от дневника на Мария, писан в нощта, когато тя получи вагона от влакчето: Най-дълбоко, най-истинско е желанието ни да се доближим до някого. От този момент нататък следват най-различни реакции, мъжът и жената се включват в играта, но онова, което се е случило преди това - привличането, което ги е събрало, - не може да бъде обяснено. Именно това е недокоснатото желание в чист вид. Когато желанието се намира в този чист вид, мъжът и жената се влюбват за цял живот, изживяват всеки миг с благоговение, съзнателно, в непрестанно очакване да настъпи подходящият момент, в който да отпразнуват предстоящото благословено преживяване. Тези хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки. Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги намира начин да излезе наяве. И когато настъпи моментът, те не се колебаят, не пропускат нито една възможност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка секунда.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Веднъж при мен дойде една жена, разтревожена от странните навици на детето си. И по-специално от следния: вместо да си яде пастата като другите деца, то отделяло глазурата, навивало я на топка и я изяждало, а останалото не докосвало. По някаква чисто лична психологическа причина това вбесяваше майката. Бе дошла да се посъветва как по принцип да се държи с детето и ми разкри горната особеност по време на разговора, Зададох й въпроса какво е правила, за да го отучи от необичайния му навик, и тя ми отговори: "Всичко опитах! Карах му се, плясках го, предлагах му пари. Нищо не помага." Тогава я попитах защо смята за толкова важно да отучи детето от ексцентричния му начин на ядене на пасти. Да не би той да му разваля зъбите или да му причинява гадене? "Не, каза ми тя, на мен ми причинява гадене - не мога да гледам как съсипва останалата част от пастата." Предложих й да направи малък опит. При следващото хранене по време на десерта момченцето отново започнало да отделя глазурата и да я прави на топка. Следвайки инструкциите ми, майката си замълчала за голямо учудване на детето, което я осведомило: - Мамо, махам крема! Помислило, че този път не са го видели. - Знам - отвърнала тя, като се вкопчила в стола си. - И не казваш нищо? -Не. Тогава момченцето както обикновено отделило крема и го направило на топка. Изяло го, а пастата оставило недокосната. Това продължило четири дни. Майката все така не коментирала. На петия ден за нейно голямо удивление той изял пастата си като другите две деца в семейството. Жената не можеше да дойде на себе си, когато ми разказваше това. "Как можа да се промени така?", попита ме тя. "Комедията свършва, щом публиката си отиде", отговорих й. Този дребен инцидент е показателен за много неща, но аз бих искал да изтъкна следното - глупаво е било от страна на тази майка да настоява детето й да си яде пастата "като всички". Когато става дума за двегодишното ви дете и за това какво искате то да прави, винаги се запитвайте: какво значение има дали ще прави това или онова? Струва ли си изобщо да говорим по въпроса? Съществуват предос-; татъчно основни забрани и граници за двегодишното дете,, свързани със запалените печки, с опасностите по улицата, с пясъка, който не бива да се хвърля в очите на другите деца и т. н., за да не усложняваме и неговия, и нашия живот с многобройни и съвършено излишни изисквания.=ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ РОДИТЕЛ. Д-р Фицхю Додсън. - Не разбирам защо се съгласих да се потопя в тази тиня. - Заради хилядата франка. - Не, не е заради това. Терънс изглеждаше доволен от отговора. - И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го води до крайностите. Само така научаваме, защото това изисква да вложим цялата си смелост. Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, никога не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Единствено този, който познава техните граници, познава и живота. Всичко останало, което прави човек, е да чака да мине времето, да изпълнява все същата роля, да остарее и да умре, без да е разбрал истински защо е бил на този свят.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. - И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го води до крайностите. Само така научаваме, защото това изисква да вложим цялата си смелост. Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, никога не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности. Единствено този, който познава техните граници, познава и живота. Всичко останало, което прави човек, е да чака да мине времето, да изпълнява все същата роля, да остарее и да умре, без да е разбрал истински защо е бил на този свят.=- И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го води до крайностите. Само така научаваме, защото това изисква да вложим цялата си смелост. Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, никога не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности. ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Из дневника на Мария в нощта, когато беше срещнала Терънс за пръв път: Той цитира Сад, от когото не бях чела нищо, само бях чувала традиционните коментари за садизма като например това, чеопознаваме себе си само когато се сблъскваме с границите на собствените си възможности ", което е вярно. Но то е и погрешно, защото не е толкова важно да знаеш всичко за себе си; хората не са създадени единствено за да търсят мъдростта, но също и за да орат земята, да чакат дъжда, да сеят жито, да жънат, да пекат хляб. Аз съм две жени едновременно: едната желае цялата радост, цялата страст и всички приключения, които животът момее да предостави. Другата иска да бъде робиня на рутината, на семейния живот, на нещата, които могат да бъдат планирани и осъществени. Аз съм домакиня и проститутка, като двете живеят в едно тяло и водят борба помежду си. Срещата на една жена със себе си е игра, която крие сериозни рискове. Божествен танц. Когато се срещнем със себе си, в нас се сблъскват две божествени енергии, два свята. И ако по време на тази среща липсва необходимото уважение, единият свят унищожава другия.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. - Аз се връщам от Мюнхен - каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. - Замислям една колекция за различните лица на секса. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. - Ще цитирам Платон, тъй като ще съм в присъствието на интелектуалец. Според Платон в началото на сътворението мъжете и жените не били такива, каквито са днес; имало само едно същество, което било ниско, само с едно тяло и един врат, но главата му била с две лица, всяко от които гледало в различна посока. Все едно, че две същества от различен пол с четири крака и четири ръце се били сраснали откъм гърба. Гръцките богове обаче били ревниви и видели, че едно създание с четири ръце работело повече, двете лица му позволявали да бъде постоянно нащрек и не било възможно да бъде нападнато в гръб, а четирите му крака го правели по-издръжливо, когато се налагало да стои право или да ходи продължително. А това, което било най-опасно според тях, били двата му различни полови органа - то не се нуждаело от никого, за да се възпроизвежда. Тогава Зевс, върховният господар на Олимп, казал:Измислих какво да направя, за да загубят тези простосмъртни силата си." И с една гръмотевица разсякъл съществото на две, създавайки по този начин мъжа и жената. Това довело до увеличаване на населението на земята, като в същото вре- ме объркало и отслабило хората, защото те трябвало да търсят своята загубена половина, да я прегърнат отново и чрез тази прегръдка да си възвърнат някогашната сила, способността да избягват предателствата, да издържат при дълго ходене и измерителен труд. Прегръдката, при която две тела отново се сливат в едно, ние наричаме секс. - Истинска ли е тази история? - Според гръцкия философ Платон, да. Мария го гледаше очарована и споменът за случилото се предишната нощ изчезна напълно. Тя виждаше насреща си един мъж, изпълнен със същата вътрешна светлина, която той бе открил у нея, да разказва разпалено тази странна история с блясък в очите - блясък, който вече се дължеше не на възбудата, а на радостта. - Мога ли да те помоля за нещо? Ралф отговори, че може да го помоли за каквото и да било. - Можеш ли да обясниш защо, след като боговете са разделили създанието с четирите крака, някои от хората са решили, че прегръдката не е нищо друго освен сделка, която вместо да им дава енергия, им я отнема?=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Из дневника на Мария, на другата сутрин: Снощи, когато Ралф Харт ме погледна, отвори една врата, сякаш беше крадец; но когато си тръгна, не взе нищо от мен, напротив, остави аромат на рози - на гости ми беше не крадец, а годеник.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия себе си. Независимо от това човек не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост. Най-силна е онази любов, която може да прояви слабостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква - защото и болката е част от един естествен процес." На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усещане е част от процеса, който ни помага да се чувстваме добре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смятаме, че упражнението не дава желания ефект.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Съществуват страдания, които могат да бъдат забравени само ако успеем да се издигнем над нашите болки.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Дърварят, за когото ти говорих, ми каза, че когато човек прави някакво физическо усилие, когато изисква всичко от тялото си, умът му придобива необяснима духовна сила, подобна на светлината, която видях в теб.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Болката плаши, когато показва истинското си лице, но изглежда съблазнителна, когато е преоблечена като саможертва, отричане. Или ка- то страх. Колкото и човешкото същество да я отхвърля, винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва, да я направи част от живота си=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Из дневника на Мария, в деня преди да си купи билет за Бразилия: Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа. Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна. И решила:Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети. " Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка. По ця1 ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показва/га на приятелките си, които възкликвали:Ти имаш всичко." Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и няма.1О нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му. Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците. Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота. Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й:Защо си дошла? ", попитала тя смъртта. За да можеш да летиш отново с него в небесата отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Щях да си тръгвам, когато пасторът започна проповедта си, и реших, че ще е невъзпитано да стана - и това мое решение бе благословено, защото в този ден чух неща, от които много се нуждаех. Пасторът каза приблизително следното: Във всички езици по света има една и съща поговорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме далеч от любимия човек, всеки, който минава по улицата, ни напомня за него. Евангелието, както и всички свещени текстове от всички религии са били писани в изгнание, в търсене на същността на Бог, на вярата, която движи народите напред, на странстването на душите по света. Не са знаели нашите предци, както не знаем и ние, какво очаква Божеството от нашия живот именно затова се пишат книги и се рисуват картини, защото не искаме и не можем да забравим кои сме. "=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. - И разбрах, че въпреки голямото удоволствие, което винаги са ми носели половите контакти с мъжа ми, ми е било много трудно да стигна до оргазъм с него. Смятате ли, че това е нормално? - А вие смятате ли, че е нормално кюрдите да правят демонстрации всеки ден? Влюбените жени да бягат от своя вълшебен принц? Хората да мечтаят за ферми, вместо за любов? Мъже и жени да продават времето си, без да могат после да го откупят? И въпреки всичко тези неща се случват; така че няма значение какво смятам или какво съм спряла да смятам, винаги е нормално. Всичко онова, което е противоестествено, което се противопоставя на най-съкровените ни желания, е нормално според нас, макар и да изглежда абсурдно на Бог. Търсим нашия ад, изграждаме го в течение на хилядолетия и след всички тези усилия сега можем да живеем по възможно най-лошия начин.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Благослових го, без да знам какво точно правя. Помолих го и той да стори същото, и той го направи, казвайкиблагословена да е тази жена, която много е обичала". Думите му бяха красиви, отново се прегърнахме и останахме така, без да разберем как е възможно за единайсет минути един мъж и една жена да изпитат всичко това. Нито един от двама ни не беше изморен. Отидохме в хола, той пусна музика и направи точно това, което очаквах от него: запали камината и ми наля вино. После отвори една книга и зачете: Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир. " Звучеше като раздяла. Но беше най-хубавата, която бих могла да имам в живота си.=ЕДИНАЙСЕТ МИНУТИ. Паоло Куелю. Открих, че много от ритуалите наистина действат. Но открих и че тези, които наричаха себе си учители и познавачи на тайните на живота, които твърдяха, че познават техниките, даващи на всеки човек възможността да постигне всичко, което желае, именно тези хора бяха изгубили напълно връзката с древните учения. Да вървя по пътя до Сантяго, да контактувам с обикновени хора, да открия, че Вселената говори на свой собствен език, състоящ се отзнаци" и който бих могъл да разбера само ако отворя душата си за случващото се около мен всичко това ме накара да се усъмня, че окултизмът е единствената врата към тези тайни. В книгата за Пътя започвам да търся други възможности за духовно израстване и стигам до следното заключение:Достатъчно е да внимаваш; уроците сами идват при теб, когато си готов, и ако забелязваш знаците, винаги ще научаваш това, което ти е необходимо, за да направиш следващата стъпка." Човек се сблъсква с два основни проблема: първият е да разбере кога да започне, а вторият - кога да спре.=Захир. Паулу Коелю. Опитвам се отново да пиша в разстояние на няколко дни и много нощи; решавам, че е невъзможно. Един следобед прочитам случайно (случайно?) една интересна приказка отХиляда и една нощ", символизираща собствения ми път; в нея откривам нещо, което ми помага да разбера кой съм и защо толкова време ми е трябвало, за да взема решението, което отдавна ме е очаквало. Използвам въпросната приказка като основа и започвам да пиша за един пастир, който тръгва да търси мечтата си - съкровище, скрито в египетските пирамиди. Пиша за любовта, която го очаква, така както Естер ме бе чакала, докато аз се лутах. Вече не мечтая да бъда нещо: аз съм. Аз съм пастирът, който прекосява пустинята, но къде е алхимикът, който да ми помогне да продължа напред? Когато завършвам новия си роман, вече не съм много наясно какво точно съм написал: прилича на приказка за възрастни, а възрастните се интересуват предимно от войни, секс, истории, свързани с власт. Въпреки това издателят приема книгата, тя е публикувана и отново читателите я поставят в списъка на най-продаваните.=Захир. Паулу Коелю. Колкото по-близо бях до съседа си, толкова повече ти се възхищавах: възхищавах се на мъжа, който приема да продължи да обича жената, която го е напуснала и не се интересува повече от него. И не само приема, но и решава да го заяви публично. Ето какво казваш в един откъс от книгата си, който знам наизуст: Когато нямаше повече какво да губя, получих всичко. Когато престанах да бъда този, който бях, преоткрих себе си. Когато разбрах какво е унижение и въпреки това продължих напред, осъзнах, че съм свободен да избирам съдбата си. Не знам дали не съм луд, дали бракът ми не е мечта, която не съм успял да разбера. Знам, че мога да живея без тази жена, но бих желал да я срещна отново, за да й кажа това, което никога не й казах, докато бяхме заедно: обичам те повече от самия себе си. Ако успея да и го кажа, тогава ще мога да продължа напред и ще намеря покой, защото чрез тази любов ще съм изкупил вината си.=Захир. Паулу Коелю. И в края на краищата, както казва един персийски мъдрец, любовта е болест, от която никой не иска да оздравее. Който се е разболял от нея, не се опитва да се възстанови, а който страда от нея, не желае да бъде лекуван.=Захир. Паулу Коелю.

"Душите,подобно на поточетата и растенията,също се нуждаят от дъжд,
но по-различен;дъжд от надежда,от вяра,от нещо заради което си заслужава да
живеят.Когато не вали такъв дъжд,всичко в душата умира,въпреки че тялото продължава да живее.За такъв човек може да се каже,че тялото му някога е имало
ДУША."-Алхимикът

при всеки негов прочит откривам по нещо ново за себе си
и от себе си.