Умирающий гладиатор

Ликува буйний Рим. Тържествено гърми

от блясъци и вик арената широка.

А той? Прободен, клет, със раната дълбока

се влачи във кръвта, която се дими…

Напразно мътен взор за помощ той стреми:

надменний господар, ласкателят сенатор

венчават с похвала победата, срамът.

Що значи за сганта падналий гладиатор?

Един презрян актьор, освиркан от светът!

Тече, тече кръвта, минутите последни

настоят. Изведнъж приятен лъч блесна

в душата му: съзря през мислите си бледни

свещената земя, де волен се роди,

де Дунавът шуми с дълбоки си води;

той види челядта, отдавна що остави,

и майка си горка, и татка си болнави,

кои го чакат там с протегнати ръце,

за да им донесе от боя скъпи плечки;

и чу, че го зоват децата му и двечки…

Напразно: беден роб, със кърваво лице

той падна като звяр, тълпата да забави,

която в същий миг бездушно го забрави.

И той за сетен път отчаяно шепти:

„Прости, развратний Рим! Отечество, прости!“

 

1818

 

 

Тя иде като нощ красива

Тя иде като нощ красива

със чисти звездни небеса.

В лика й лъч и мрак разкриват

най-нежните си чудеса;

не като ден лъчи разлива —

като предутринна роса.

 

Ако отнемем от лъчите,

ще се загуби чарът прост,

който изгрява във очите

изпод къдрици-абанос,

където често пъти скрит е

невинен порив, мил въпрос.

 

И кротки, но красноречиви

по устните и по челото

се гонят блясъците живи

на дух, отдаден на доброто,

на чувства и на ум, щастливи

в единството си с Естеството.

 

1814

Щастлива си. И аз бих искал


Щастлива си. И аз бих искал

        да съм щастлив, а не злочест.

От твойто щастие бях свикнал

        и аз да съм щастлив до днес.

 

Честит е твоят мъж — от болка,

        от мъка бих се разболял;

о, колко бих го мразил, колко,

        ако любов не бе ти дал.

 

Видях детето ти и мислех,

        че ще умра ревнив, свиреп,

но то невинно се усмихна

        и го целунах зарад теб.

 

Целунах го с въздишки скрити,

        че в него татко му познах,

но то ме гледаше с очите,

        в които все тъй влюбен бях.

 

О, сбогом! Щом си тъй ревнива,

        аз няма да пророня глас,

но по-далеч от теб! — не бива

        твой. Мери, пак да стана ад.

 

Все мислех: гордостта и дните

        са угасили в мен страстта;

ала сърцето ми в гърдите

        запърха пак от любовта.

 

А помня как по-рано тръпно

        от твоя поглед бях в захлас,

но днес туй би било престъпно —

        не трепва нито нерв у нас.

 

Ти пак се взираш в мене с нежност,

        но няма туй да ме смути:

спокойната ми безнадеждност

        единствено съглеждаш ти.

 

Не бива тая страст проклета

        пак споменът да разгори.

Къде е тайнствената Лета?

        Стихни, сърце! Или умри!

 

1808

Щом студ обгърне тая тлен

Щом студ обгърне тая тлен,

Умът безсмъртен де кръжи?

Той вечен е, но променен,

щом земна прах не му тежи.

По всеки ли планетен път

се плъзга той освободен

или, всевиждащ взор без плът,

изпълва космоса студен?

 

Лети в просторите безкрайни

невидим, ала зрящ добре;

небесните и земни тайни

във себе си ще събере.

Че в паметта следата бледа

на минали лета безброй

Духът отгоре нейде гледа

и като миг я вижда той.

 

През хаоса обърнал взори,

Творението той следи.

Пред него в мрачните простори

полека раждат се звезди.

И в погледа му пак умира

и пак се ражда нов живот,

угасва слънце или спира

системата му своя ход.

 

Над Вяра, Обич, Страх, Надежда

витае той, спасен от страст.

Векът година му изглежда,

годината е само час.

И гледа той света на длан,

но с него се е слял светът.

Безкраен и неназован,

Забравил всяка земна смърт.

 

1815

 

Умря прекрасна, млада ти…

Умря прекрасна, млада ти —

        в разцвета си умря;

пленителните ти черти

        Земята с теб прибра.

Макар че в нея ти заспа

и че безгрижната тълпа

        да тъпче там не спря,

но две очи не могат днес

да гледат твоя гроб злочест.

 

Где хубостите ти лежат,

        не ще се питам сам;

цветя ли, тръни ли растат,

        не ще ги гледам ням.

Достатъчно ми е, че таз,

която все ще любя аз,

        в земята гние там.

Надгробни надписи не ща —

тя всичко бе ми на света.

 

Безкрайно влюбен в тебе бях,

        тъй както ти бе в мен.

Да се променяш не съзрях —

        спи с дух непроменен.

Любов, подвластна на смъртта,

съперникът и възрастта

        не ще я вземат в плен;

не ще съзреш, уви, и ти

промяна в моите черти.

 

Най-хубавият ден бе наш,

        най-лошият е мой,

ни щормът, ни лъчът блестящ

        не ще е вече твой.

Спиш сън без сънища, без страст

Завиждам ти за него аз,

        плачът е жребий мой;

не бих понесъл участта

да вехне твойта красота.

 

Нали ранилото цветче

        ще трябва да умре;

окачва младото венче,

        без длан да го допре.

По-тъжно е да вехне то

пред теб листо подир листо,

        дорде се разбере,

че е повехнало — нали

за красотата ни боли.

 

Да вехне твойта красота,

        би било дял жесток.

По-светла щом сутринта,

        мрак пада по-дълбок.

Дотля безоблачният ден

и ти угасна, но от тлен

        спаси те господ-бог;

сия ти с бляскава следа

подобно падаща звезда.

 

Да можех пак да плача аз,

        то сълзи бих пролял

при мисълта, че нито час

        не съм край тебе бдял

и гледал твоето лице,

ни твоята глава в ръце

съм подържал с печал,

за да покажа, че смъртта

ни е отнела любовта.

 

Макар че ме остави жив,

        все пак е съхранен

у мене споменът щастлив

        за всеки хубав ден.

Не всичко твое ще умре,

то пак през вечността ще спре

        поне веднъж при мен.

Пак всичко си ми на света —

по-скъпа бе ми в любовта

единствено преди смъртта!

 

1812

 

Строфи, съчинени по време на буря

 

Студен е Вихърът в нощта,

де Пинд се извишава.

С потоци яростна вода

небето отмъщава.

 

Водач ний нямаме със нас,

надежда не остана.

И светне ли се — виждам аз

навред златиста пяна.

 

Да бе там хижичка поне,

което зърнах горе,

как спрели бихме ний — но не!

Било то гроб съборен.

 

Дочувам повик уморен

сред водната лавина.

Другарят ми зове до мен

далечната родина.

 

В миг изстрел! Пак!… Какво е туй?

За нас ли да подскаже?

Наблизо някой да ни чуй,

подслон да ни покаже?

 

Но кой в такава нощ би смял

да търси път опасен?

Кой чул би нашия сигнал

сред грохота ужасен?

 

Та всеки ще се двоуми,

дори в земя позната,

и ще помисли, че гърми

разбойник в планината…

 

А тук бучи, фучи, ръмжи

вред вятърът бездомен —

и все пак още ме държи

един-едничък спомен,

 

дорде се блъскаме без път

край пропасти отвесни,

доде стихиите реват,

о, Флоренс мила, де си?

 

Дано не си в морето пак,

отдавна ти отплува!

Дано над мене само в мрак

вихрушка да бушува!

 

Сироко духаше от юг,

простих се с твоите устни,

а корабът със скърцащ звук

по път пенлив се впусна.

 

И на Испания брега

той стигнал е със дните,

че тежко би било сега

да страдаш сред вълните,

 

и както тук, в тъма и страх,

пак моят дух се връща

в ония дни на волен смях

и волен, те прегръща,

 

дали над бялата стена

сега не се навеждаш —

цял Кадис е във светлина —

и залива поглеждаш,

 

и виждаш островите тук,

и пясъка пак галиш,

усмихваш се на всеки друг,

за мен с въздишка жалиш?

 

А щом ти кажат в тоя час,

че пак си побледняла,

че скръб те мъчи с тайна власт,

сълза че си проляла —

 

отблъскваш с весело лице

шегите ми нескромни

и неусетно спомняш все

тоз, който ще те помни.

 

Така, макар далеч от теб,

през тъмни небосклони,

през планини и бяс свиреп

душата ми те гони.

 

1809