Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2017 20:16 - Разликите между болната и здрава мистика
Автор: hristiqnskaprosveta Категория: Други   
Прочетен: 1643 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                                              БОЛНА И ЗДРАВА МИСТИКА
 
от беседите на Архимандрит Серафим (Алексиев)

 Стихията на религиозното чувство е мистиката. Без мистични преживявания религиозното чувство е бледо, анемично, безжизнено. От степента на мистичната настроеност на един човек може да се съди за силата на неговата религиозност. Това не значи обаче, че всички мистични изживявания са еднакво градивни за правилния растеж и еднакво полезни за нормалните проявления на религиозното чувство. Има такива мистични преживявания, които причиняват на религиозното чувство опасни заболявания. Никому да не се вижда чудно, че говорим за заболявания на религиозното чувство! Както във всяка друга област от душевния живот на човека може да има болестни прояви, извращения и ненормалности — така и в религиозната област. И религиозното чувство може да изпадне в болезнено състояние. Боледуващото религиозно чувство се храни с нездрави религиозно-мистични преживявания. В тази си статия ще разгледаме: коя е здрава и коя е болна мистика. Що е мистика? — Думата мистика е гръцка и произлиза от гръцкия глагол muo , който означава «затварям очи». Оттук мистика ще рече: виждане отвъдното със затворени очи, преживяване на скритото в религията, или тайнствено духовно общение с нематериалния свят, независимо от физическите условия, в които сме поставени. Понеже невидимият свят се състои от светлия Божи рай и от тъмното адско царство на демоните, то и мистиката, според достойнството на предмета си и според качеството и характера на мистичното преживяване може да бъде божествена и демонична. Общуването с Бога, с ангелите и с прославените от Бога светци, минали след краткия си земен живот в райския живот, е здрава мистика. Тя винаги има благодатно въздействие върху вярващата душа. Общуването пък с демоните, под каквато форма и да става то, е бесовска, демонична, болна мистика. Нейните последици за душата са крайно гибелни. ЗДРАВАТА МИСТИКА Здравата мистика почива върху правилна вяра в Бога и твърда евангелска нравственост. В основата и на правилната вяра в Бога, и на твърдата евангелска нравственост лежи смирението. Що значи правилна вяра в Бога? — То значи отказване от гордите «собствени мнения» по вечните и неразрешими само с човешки разум въпроси. То значи смирено приемане на богооткровените истини, прекланяне на гордия човешки разум пред ума на Христа, Който ни възвести истината за Бога Отца, понеже е в недрата на Отца (Иоан. 1:18). То значи проява на доверие и към светите апостоли, които са имали ум Христов (1 Кор. 2:16) и които са получили от Бога благодат и апостолство, та в Негово име да покоряват на вярата всички народи (Рим. 1:5). Както в правилната вяра винаги има смирение, т. е. покорност на благовестието Христово (2 Кор. 9:13) или послушност на вярата (Рим 16:19), по изразите на свети апостол Павел — тъй и в отклоненията от правилната вяра винаги се крие гордост, т. е. непокорност на Божествените истини и на Църквата Христова, която е поставена да пази тия истини като «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15). Затуй справедливо е твърдението, че гордостта ражда религиозните заблуди и поддържа упорито защитаваните секти и ереси. Бог е абсолютната истина. Който иска да се доближи до Него, трябва да има правилна, ръководена от смирението, насоченост към религиозната истина, т. е. да се стреми правилно да вярва в Бога, да е готов да се покори на богооткровената истина, ако още не я е постигнал цялостно, и да желае да се поправи, ако в някой пункт на вярата, било по незнание, било по човешка немощ греши. Иначе, ако прояви горда непокорност към богооткровената истина и към вразумленията на Църквата, той няма да има общение с Бога, абсолютната Истина, а с дявола, който е въплъщение на лъжата и баща на лъжата (Иоан. 8:44). Словото Божие нарича непокорността на истината «плътско мъдруване». А «плътското мъдруване» е вражда против Бога; на закона Божи «то се не покорява, нито пък може» (Рим 8:7). А ако то не се покорява на закона Божи, но враждува против Бога, как може то да влезе в мистично общение с Бога? То е чуждо на истината и на общуването с нея. Затова свети апостол Петър говори: Какъв ли ще е краят на ония, които се не покоряват на Божието евангелие?» (1 Петр. 4:17). А свети апостол Павел допълва: «Ярост и гняв на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината» (Рим. 2:8). Здравата мистика почива още върху твърда евангелска нравственост, т. е. върху святост. А святостта може да се изгради само върху една основа — благодатната основа на смирението. Етика, която е изключила смирението като база на добродетелен живот, не може да бъде нито твърда, нито евангелска. Тя е етика на гордостта, т. е. богопротивна, дяволска етика. Бог е свят (Ис. 6:3). Които иска да се доближи до Него, трябва да се уподобява на Него в святост. Затуй е казано: «Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет» (Лев. 19:2). Може ли човек, тънещ в разни грехове, да вижда в мистични преживявания Иисуса Христа, Света Богородица, небесните ангели и Божиите угодници? Какво общение може да има между доброто и злото, между светостта и греха, между Христа и Велиара (2 Кор. 6:19)? «Осквернената душа не влиза в чистото царство и не се съчетава с духовете на светците», казва свети Исаак Сирин. Но тогава кой може да влиза в общение с Бога? Бог е любов (1 Иоан. 4:8). Той промисля за грешния човек. Макар че е станало невъзможно за грешника да влиза във видимо общение с Бога, предоставена му е възможността да влиза в невидимо общение с Него, в общение с вярата и молитвата, понеже след грехопадението «с вяра ходим, а не с виждане» (2 Кор. 5:7). И това мистично общение чрез вярата и молитвата, при изпълняване на Божиите заповеди се оказва съвършено достатъчно за спасението на грешника. Пътят на здравата мистика е много дълъг — толкова дълъг, колкото е дълъг безкрайният път на съвършенството и богоуподобяването. Здравата мистика започва при всички правилно ориентирани религиозно хора с естествено-мистични преживявания и свършва при редки Божии избраници със свръхестествени чудесни явления. Тя гради бавно, системно, премъдро спасението на душата. Естествено- благодатните преживявания — покаянието, молитвеното общение с Бога и пр. за нея са най-характерни. Свръхестествените явления не са необходимо последствие: При здравата мистика се почва, както това е нормално, с поставянето на дълбоки основи. А няма по-дълбока основа за правилния духовен живот от покаянието, с което Спасителят начена проповедта си (Мат. 4:17), и от смирението, за което Той обеща Царството Небесно (Мат. 5:13). Покаянието и смирението единствено привличат върху душата Божията благодат, която ни възражда, освещава и спасява. Почти никога нямаме при здравата мистика още в началото на духовния живот видения и светлини, общуване с ангели и небесни жители. Виждането на скритите неща в духовния свят е дарба на съвършените, давана по Божи промисъл на редки избраници. Как може да се проявява такава дарба у начинаещите? То е същото — от едно 7- годишно дете, което току що е наченало да се учи как да държи в слабата си ръчица молива, да се иска изведнъж да почне да рисува съвършени картини или да пише дълбокомислени съчинения. Както не може да се почне строежът на зданието от покрива, тъй не може и духовният живот да се започне с най-високи мистични изживявания, каквито са виденията на ангели, светци и пр. Здравата мистика никога не търси видения и откровения, тя знае, че те не са плод на молитвени усилия, а дар от Бога. От направените дотук разсъждения се вижда, че здравата мистика бива най-често естествено-благодатна, а в редки случаи — свръхестествено-чудесна. → ЕСТЕСТВЕНО-БЛАГОДАТНАТА МИСТИКА «Винаги виждах пред себе си Господа» (Пс. 15:8), казва великият мистик от Ветхия Завет свети пророк и цар Давид. Как е виждал той винаги Господа? — Нали ние знаем от Свещеното Писание, че «Бога никой никога не е видял» (Иоан. 1:18)? Той е виждал Господа с очите на вярата си. Той е бил потопен в атмосферата на благодатна здрава мистика. Чувствувал е Божието присъствие около себе си чрез религиозната интуиция, преживявал е Бога с топлотата на религиозното си чувство. Ето оттук започва здравата мистика — от живото чувство за Божието присъствие, без да се търсят образни видения. Който е тръгнал по пътя на здравата мистика, той всеки ден крепне във вярата си в Бога, расте в привързаността си към небето, поучава се в Божия закон денем и нощем (Пс. 1:2), кае се за греховете си, често се моли и то без да си представя във време на молитва разни духовни образи, защото светите отци изрично забраняват това, чисти в подвиг сърцето си от страсти и пороци, отбягва съблазните и греховете, упражнява се в пост и правене поклони, съкрушава се, чувствува се все — по-грешен и по-недостоен пред Бога и човеците, води на живот и смърт жестока борба с всички свои греховни наклонности, умолява Бога да му дойде в помощ при изкореняването на нечистите негови влечения и слабости, разпъва се всеки ден, тайно плаче пред Господа за греховете си, прави всекиму добро, доколкото може, и тъй... всеки ден, цял живот. Дойде ли му отнякъде изкушение, мобилизира волята си и със смирение, молитва и духовно противопоставяне го преодолява. Оскърбят ли го, спомня си Страдалеца на Голгота и се старае без гняв да понесе обидата. Постъпят ли несправедливо към него, с всички сили на душата си се старае да търпи, смятайки, че справедливо му се случват изпитанията, скърбите и неприятностите, допуснати от Бога заради греховете му. Тъй в смирение, търпение и изпълняване на Божиите заповеди той расте духом към Бога и колкото повече изпълнява волята Божия, толкова повече чувствува реално Бога над себе си. И без да има видения, той може да каже, подобно на цар Давида, «винаги виждах пред себе си Господа». Такъв човек винаги има непрекъсната, най-правилна връзка с Небето — връзката на живата вяра, на пламенната молитва, на искреното покаяние, на скрития в Христа подвиг. Постоянно съпътствуващото го съзнание за Бога създава в него един естествен страх Божий, една високо нравствена боязън да не оскърби с нещо своя Творец, Подателя на всички блага. Такъв човек е на прав духовен път. Ако той чуе, че други имали видения, а той няма, да не унива, защото той има най-спасителните видения — постоянното виждане на греховете си, за които искрено се кае и които се старае да не повтаря. А по думите на свети Исаак Сирин, «онзи, който се е удостоил да види себе си, стои по-високо от онзи, който се е удостоил да вижда ангели». Без свръхестествени видения човек може да се спаси, ако има истинно покаяние, но при видения и откровения, свързани с гордост, човек погива. Ако виденията и откровенията бяха не изключителни дарби, давани на редки избраници Божии, а необходимо условие за достигане на спасение на душата и за реално общение с Бога, тогава всички, които искрено вървят по пътя на духовния живот, би трябвало да имат видения, и тогава липсата им би била признак на богоотдалеченост, богооставеност, гибел. Но от светоотеческите писания ние научаваме, че «само на най-съвършените християни, предимно на монасите, които са били удостоени да прогледнат с духовните си очи, е бил открит светът на духовете; ала такива християни и в най-цветущите времена на монашеството е имало много малко, по думите на свети Макарий Велики» (Еп. Игнатий Брянчанинов). Много Божии угодници са се задоволявали с естественото молитвено-мистично общуване с Бога. Без да имат каквито и да било свръхестествени мистични преживявания, те пак са били в Божията благодат и са се спасили, защото са били смирени и чисти по живот. Спасяват не виденията, а смирението. Виденията, напротив, могат да погубят неукрепналата в смирение душа, като я възгордеят. За свети праведни Евдоким например (31 юли ст. ст.), за свети Евтихий (23 август ст. ст.), за светите мъченици Борис и Глеб (2 май ст. ст.), и за много други Божии угодници се знае от животописите им, че не са имали никакви видения, нито пък сами са търсели в живота си свръхестествени преживявания, а са се спасявали само с покаяние, смирение и добродетелен живот. Едва след смъртта им Бог ги прославил с чудотворни дарби. По тоя начин се открила изобилната Божия благодат, която е почивала върху тях още приживе. А свети преподобни Сисой (6 юли ст. ст.), свети Памво (18 юли ст. ст.) и други са се молели на Бога да не ги прославя с чудотворни свръхестествени прояви, въпреки че са били напълно зрели духом за благодатта на свръхестествената мистика. Ако светци дори, от обич към смирението, са отбягвали виденията, какво трябва да бъде нашето отношение към тия божествени явления? За ръководно начало тук може да ни послужи прекрасният съвет на свети Йоан Златоуст, който казва: «За нас не са вече нужни чувствени видения, понеже вместо видения достатъчна ни е една вяра». И тъй, здравата благодатна мистика е обикновено напълно естествена и се изразява в ежедневно покайно-молитвено общение с Неописуемия и Непостижимия Бог, със Света Богородица, със светия ангел пазител и със светците, за обръщането ни към които велики духоносни мъже са съставили толкова многобройни и прекрасни молитви! Ето тази здрава и спасителна мистика светата Църква предлага на всички свои чада. Защото по очертания дотук религиозно-мистичен път — чрез задълбочаване в православната вяра, чрез достигане на висока и чиста евангелска нравственост, чрез всекидневен молитвен разговор с Бога и светците — всеки може да достигне до Небето, дето вечно ще съзерцава райските хубости и ще бъде в непосредствено общение с небожителите. → СВРЪХЕСТЕСТВЕНАТА МИСТИКА Освен тази естествена, молитвено-етична мистика съществува, както споменахме вече, и свръхестествена мистика. Тя е рядък дар Божий за съвършените. Наричаме я свръхестествена, защото тя се изявява в най-висши мистически преживявания: в молитвен екстаз, озарение свише, прозорливост, съзерцание на скрити от физическия поглед духовни тайни, пророческо вдъхновение, благодатно изстъпление, чуване на небесни гласове, виждане на ангели, светци, на Света Богородица и дори на Самия Иисус Христос, и във всякакъв вид чудотворство. Житията на светците — тия прекрасни биографии на най-съвършените последователи на Христа — са пълни с примери на здрава свръхестествена мистика. От тия жития научаваме, че десетки хиляди монаси са живели в древните манастири, но измежду тях само отделни богоизбрани подвижници са били удостоявани със свръхестествените дарби на виденията и чудотворството. От тия жития научаваме още, че чудотворните и високо-мистични свръхестествени дарби са били давани на тия малцина не по някакво своеволие на Небето, а винаги с особени промислителни намерения, с дълбока спасителна цел (1). Правилната вяра в Бога и чистият нравствен живот са били при това необходима предпоставка за преживяване на чудесното и свръхестественото в областта на духовния опит (2). Малкото изключения в това отношение със своята рядкост само потвърждават правилото и показват, че Бог, като върховен разпоредител на всичко може да наруши естествения порядък на нещата, когато поиска. Свръхестествените мистични преживявания обикновено са се явявали не в зората на живота по Бога. Те са идвали като последица от дълъг правилен духовен подвиг, основата на който е все по-голямото задълбочаване в смирението и венецът на който е все по-величественото разгръщане на любовта към приятели и врагове. При редки случаи Бог е давал още в началото на духовния живот на някои Свои бъдещи подвижници видения, за да ги настави на добрия път и да ги подтикне да станат Негови служители. Класически пример в това отношение е чудесното обръщане на свети апостол Павел пред вратите на Дамаск (Деян., гл. 9). За примери в това отношение могат да ни служат и житията на свети Петър Атонски (12 юни ст. ст.), свети Доситей (19 февруари ст. ст.) и пр. Но при такива благодатни видения още в началото на духовния живот, които са впрочем не закон, а изключение, целта е била винаги толкова висока, че е покривала недостига на духовна подготвеност, която е в обикновените случаи условие за великите Божии посещения. Но житията ни разкриват още и това, че често пъти тъмни сили са дръзвали да се явяват като светли ангели на подвижниците, внушавали са им добри уж неща и са ги учили на «благочестие», за да ги погубят. Затуй някои Божии угодници от голяма предпазливост да не погрешат и да не опропастят спасението на душите си, с голямо недоверие са се отнасяли дори към божествени явления, с което са проявили похвална духовна мъдрост. Тъй например преподобни Максим Капсокаливит (3), преподобни Атанасий Атонски — (5 юли) и други са посрещали с недоверие и предпазливост явяванията на Божията Майка, Която идвала видимо при тях, за да ги подпомогне в техните трудове и подвизи. А свети Амфилохий (23 ноември ст. ст.) не бързал да вярва на своите макар и благодатни съновидения от страх да не падне в хитросплетените примки на лукавия. → БОЛНАТА МИСТИКА Тя е напълно противоположна на здравата, понеже е противоположен нейният източник. Докато здравата мистика иде от Бога, болната иде от дявола. Обаче въпреки тая противоположност съвсем не е лесно да се различи коя мистика е божествена и коя — демонична. Защото сатаната е много хитър — за да заблуди и вкара в измама, той се явява не в грозния си вид, а в привлекателна форма: като светъл ангел, като подбудител на душата към добро, като доброжелател, като Божий пратеник. Свети апостол Павел, великият познавач на духовния живот, ясно свидетелствува, че «сам сатаната се преобразява в ангел на светлината» (2 Кор. 11:14). Когато някой има видения, трябва да притежава голяма духовно-благодатна опитност и съвършена чистота на сърцето, за да може да познае какви са неговите свръхестествени мистични преживявания — божествени или сатанински. Моленето пред икони, кръстенето, получаването чрез «небесни» гласове на най-добри съвети за нравствен живот, за молитвен подвиг и прочие още не е гаранция, че се общува с добри духове. Защото мнозина изявени сатанисти са си служили и си служат с такива благочестиви форми, за да прикрият нечестието си. Най-трагично в духовното състояние на лекомислените духообщители е това, че тъкмо когато мислят, че служат на Бога, те са в плен на дявола. Лесно би могло да се различи благодатното от сатанинското посещение, ако — както първото поучава на добро и изпълва с радост — второто явно ни тикаше към зло и докарваше скръб. Но това съвсем не винаги е така. Демоните са безобразно хитри! Те успяват така да имитират божествените явления, че дори и опитни отшелници, преизпълнени с благодат, са взимали понякога бесовските измами за Божии откровения. Кой капан не е замаскиран с клонки и листа? Коя въдица не е облечена в червейче или друга някоя примамка? Демоните, като лукави ловци на човешките души, знаят как да замаскират клопките си. Явявайки се в светлина, като ангели, те правят обикновено най-добри внушения на своята жертва: «Моли се! Пости! Ходи на църква!» и пр. Ако кажеха: «Блудствувай! Кради! Пиянствувай!» — кой би ги последвал? Дяволът отлично знае, че и неговите служители, докато не са се напълно всатанили, се въодушевяват от добри подбуди. Той използува тая нагласа на душата им, за да достигне своите пъклени цели. Типичен случай на дяволско лукавство срещаме описан в Деяния апостолски, 16 глава, 16–18 стихове. Свети апостол Павел отишъл в Македония да проповядва, подканен от едно благодатно видение. Установил се с учениците си в град Филипи. Един ден, придружен от верните си спътници, той отивал на молитва. По пътя ги срещнала една слугиня, у която имало дух да предрича и която докарвала голяма печалба на своите господари с врачуването си. Като вървяла подире им, тя взела да вика: «Тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път за спасение». Така тя правела много пъти. Свети апостол Павел, отегчен, се обърнал и рекъл на духа: «В името на Иисуса Христа заповядвам ти да излезеш из нея». И духът тозчас я напуснал. На пръв поглед свети апостол Павел като че ли неправилно постъпил. Вместо да се радва, че духът в слугинята препоръчва него и учениците му за «раби на Бога Всевишний» и им прави сред непознатите жители на тоя град най-добрата реклама, той го изгонва! Но погледнато по-дълбоко, Христовият апостол постъпил съвсем правилно, понеже той знаел тъмните замисли на лукавия (2 Кор. 2:11). Зад тая привидно добронамерена услуга на демона навярно се криел такъв коварен план: да привлече той вниманието на тръгналите подир апостол Павла върху себе си и да раздвои вярващите: да отдели ония, които биха му дали доверието си, и да ги подмами да тръгнат подир него, за да ги погуби. Свети Йоан Златоуст много право забелязва: «Дяволът винаги прибавя към истината някоя лъжа». Ето един характерен пример за бесовска измама. Някой си млад монах живеел безмълвно в килията си. Демоните, като приели външен вид на ангели, искали да го съблазнят: те идвали при него, събуждали го, посочвали му светлина и го канели на божествена служба. Монахът отишъл при един старец и му казал: «Отче, ангели идват при мене и ме канят на божествена служба». Старецът му рекъл: «Недей ги слуша, чедо! Това са демони. Когато те дойдат да те събуждат, кажи им: когато поискам, тогава ще стана!» Като получил такова напътствие, монахът се върнал в килията си. На другата нощ демоните, според обичая си, дошли пак да го събуждат. Но той им отговорил: «Когато поискам аз, ще си стана, а вас няма да ви слушам!» Те му отвърнали: «Онзи старец, лицемерът, те е развалил, затуй не щеш да ни слушаш, но ти трябва да знаеш, че при него дойде един брат и му поиска пари назаем. Старецът имаше пари, но излъга брата, казвайки му, че няма пари, и не му даде нищо. От това трябва да разбереш, че той е лицемер». Монахът станал рано сутринта, отишъл при стареца и му разказал всичко, каквото чул от бесовете. Старецът отговорил «Че имах пари, туй е вярно. А че ни ги дадох на брата, който ми ги искаше, това направих, защото добре знаех, че ще напакостя на душата му, ако му ги дам. По тази причина предпочетох да наруша една заповед, вместо чрез изпълняването й да наруша десет заповеди. От това нарушение би могло да произлезе голямо смущение, причина за което щяха да бъдат парите, които бих му дал. А ти не слушай демоните, които искат да те излъжат». Изпълнявайки съветите на стареца, монахът се спасил. А какво би станало с тоя послушник, ако той бе се поддал на бесовските внушения? Те биха му казали най- напред: «Ставай на божествена служба!», после: «Сега стига се моли, защото постигна вече съвършенство!», а накрай биха го наумили да върши с тяхна помощ и «чудеса». Тъй полека-лека те биха го подчинили на себе си и биха му внушили такава сатанинска гордост, която направо би го погубила. Не бива да се мисли, че случаи като току-що разказания са легенди, дошли до нас от дълбоката древност по пътя на сказанията и приказките. И в наше време има много подобни явления. Всички нашумели днес мистични преживявания, почиващи или на нездрава православна вяра, или на нетвърда евангелска нравственост, носят печата на тънка дяволска измама. В нашата църковна действителност се срещат много хора, които не са с разстроени нерви, та да бъдат сметнати за патологични случаи, водят един напълно нормален живот, а предадат ли се на религиозни преживявания, виждат «ангели» и общуват с духове, викат души на умрели и получават всевъзможни «небесни» откровения... Те мислят, че са във връзка със светлия духовен мир, защото хубави били внушенията, които им се правели. Как може сатаната да учи на добро! Наивна, плитка логика! Като че ли злите духове, жадуващи да се промъкнат в доверието на лековерните християни, ще тръгнат да им се явяват с «рогата» си! Та тъй биха ги отблъснали от себе си! Дяволът не е толкова плиткоумен, колкото са жертвите му. Неговите коварства не могат да се обхванат с един поглед, нито замислите му — да се разобличат само с един довод. В Откровението на свети Йоан Богослов се говори не за плиткоумие на сатаната, а за «дълбини сатанински» (2:24)! Страх обхваща човека, когато се размисли над тия «дълбини сатанински». Под предлог на благочестие сатаната докарва жертвите си до най-голямо нечестие. Под предлог на святост и съвършенство им дава видения и ги възгордява. Под предлог на издигане в духовия живот ги води до душевни разстройства, затъване в блатото на религиозните заблуждения, до нравствено разтление и пълна гибел. Ето някои от тия дълбини сатанински, разгледани в светлината на наблюдавани в нашата религиозна съвременност случаи. Често се срещат днес хора, които с необикновена жажда се втурват в опасната за грешниците област на духовния свят. Едни се предават на болезнени молитвени изстъпления, други — на спиритични сеанси, трети — на търсене небесни явления. Всички всъщност са жертва на еднаква в основата си болна мистичност и ако им кажете, за да ги предпазите, че си играят с огъня, че могат да бъдат измамени от бесовете, които се явяват често като светли ангели, те имат готов отговор: «Ние знаем това! Ние имаме дори опитни доказателства, че покрай ангелите често се явяват и демони. Но ние разбираме кои духове са добри и кои — зли. Затова сме бдителни. Добрите приемаме, а злите отхвърляме». Такива хора с нищо не могат да бъдат вразумени. Те са уверени в себе си, че не могат да сгрешат при изпитването на духовете. Затова отвисоко и с чувство на съжаление гледат на вас, когато ги увещавате да се пазят от лукавствата на демоните. А бедните са тъй жестоко подведени и тъй хитро излъгани! Преподобни Нил Синайски говори, разкривайки сатанинските лукавства: «Трябва да знаеш следното коварство на демоните. Понякога те се разделят на групи. Едните идат със съблазън — и когато ти потърсиш помощ, идват другите в ангелски вид и прогонват първите, за да бъдеш измамен ти, че са истински ангели и да изпаднеш в самомнението, че си достоен за тях». Не на тази ли тъкмо демонска хитрост са станали жертва днес много и много болно- мистични души? Сатаната използува и друга стратегическа маневра: праща духовни борби в душата на подвижниците монаси и на някои обикновени християни, а след това, когато те почнат усилено да се молят, изведнъж се отдръпва, за да възмечтаят те високо за себе си, че могат вече с молитвата си да се справят с всяко изкушение. Ето как описва тези хитрости свети Нил Синайски: «Ако забележиш, че когато се молиш против някой греховен помисъл, той е утихнал скоро и леко, разгледай от какво е произлязло това, за да не попаднеш в засада и, бидейки измамен, да не станеш предател сам на себе си... Понякога демоните, като вложат в тебе известни греховни помисли, сами те подбуждат да се молиш против тях, да им противоречиш, и тогава веднага се махат. Те правят това, за да паднеш ти в измама, като си въобразиш, че вече си започнал да побеждаваш мислите и да плашиш демоните.» От подобно естество е и друга сатанинска хитрост, наблюдавана често в живота на наши съвременници. Има хора, които, след като са живели много грешен живот, изведнъж пожелават да скъсат с порочността си. Те плачат, каят се, търсят Бога, жадуват за спасение на душата си. Но под влияние на изкусителя, който ги дебне и в разкаянието им, вместо да потънат в истинско смирение, вместо да се утвърдят в решимостта целия остатък от живота си да прекарат в непрестанно покаяние, те побързват да видят плодовете на обръщането си. Почват да си въобразяват, че, излезли от пътя на греха, те вече са едва ли не светци, достойни да влизат в зримо свръхестествено общение с небето. Ако те попаднат, при тая своя неправилна нагласа, в кръга на нетрезво настроени «православни» християни, или на някои сектанти, които се занимават с видения и откровения, с говорене на непознати езици, с изпадане в транс, и пр., скоро сами получават «необикновени» духовни дарби: започват да чуват хубави нашепвания, виждат знаменателни сънища и видения, преживяват чудеса. Изплъзнали се чрез покаянието от ръцете на лукавия, те падат набързо чрез дадените им и безкритично приети «духовно-мистични дарби» пак в неговите клопки. Картинно това можем да си представим така: злият дух, като е видял, че покаялите се могат да се изскубнат от властта му, си е казал: «През вратичката на покаянието те бягат от мене, но през друга вратичка аз пак ще ги доведа при мен. Ще им дам „дарби“ да чуват гласове, да говорят на непознати езици, за виждат видения и да вършат дори чудеса. Ще им внуша, че тия „дарби“ са от Бога, че Бог им ги дава заради искреното им покаяние. И когато те повярват това, ще си въобразят, че са вече по-добри от другите, щом имат и видения, и чрез гордостта си пак ще дойдат при мен». Тъй и става. Всички, които след покаянието си набързо са получавали духовни дарби, са се възгордявали, изпадали са в типичната за горделивците религиозна тъпота за спасителните внушения, ставали са неспособни да се смирят и да възприемат какъвто и да било добър съвет и във фанатичното си самодоволство са погивали. Парадоксалното е туй, че когато са били в най-големи нравствени падения, тия хора, поради склонността си към покаяние, са били по-близко до спасението си! А след като са се отказали от лошите си деяния и са получили като «награда» за това «свръхестествени мистични дарби», те са се отдалечили на безнадеждни разстояния от Бога. Не са ли туй «дълбини сатанински» (Откр. 2:24)?! Но ето и други бездни от сатанинска лукавщина. Много хора, изпаднали в болна мистика, живеят добродетелно, целомъдрено, молитвено, почти подвижнически. Но и това не е доказателство, че техните видения и дарби са от божествен произход. Защото в тази външно безупречна нравственост се крие нова дълбока сатанинска измама. Според учението на светите отци, зад всяка страст се крие и бяс, подбудител към съответния грях (4). Има бесове на блуда, на гнева, на гордостта, завистта, сребролюбието, злобата и пр. Всички тия бесове са подчинени на върховния си началник сатаната. Когато той хване здраво в ръцете си някоя жертва, пращайки й видения и откровения, и възгордявайки я по този начин, вижда, че не е необходима помощта на другите бесове. Затова им казва: «Отстъпете от този човек! Не му досаждайте! Нека той няма изкушения с чревоугодието, със сребролюбието, с блуда, с гнева! Нека няма никакви борби с лошите си наклонности! Нека живее външно напълно порядъчно и спокойно! Нека се смята за светец. Нека служи с живота си за пример на другите, та и те да се увлекат от виденията му! Аз добре го държа във властта си чрез скритата в него тънка гордост! Друг грях не е нужен за неговата гибел». И действително, такъв човек, получаващ видения, без да има каквито и да било духовни изкушения, минава в очите на хората за светец. Той и не помисля, че е на служба у лукавия. Виденията му са «хубави». Той не е егоист и саможив, а помага на всички със свръхестествените си дарби. Никому дори и през ум не минава, че всичко това може да бъде от сатаната. Безупречният «свят» човек само тогава може да издаде за духовно опитния наблюдател връзката си с дявола, когато се засегне гордостта и честолюбието му. Обвинете го в малко нещо! Той веднага ще скочи като ужилен и ще почне да се защищава. Гордостта му ще се прояви у него. Макар че наглед други пороци той няма, едната гордост е достатъчна, за да го направи роб на дявола. Че с такива хитрости за поробване на човешки души си служи сатаната, виждаме от следната мисъл на свети Йоан Лествичник: «Никой не се съмнява в това, че бесовете и страстите оставят понякога душата ... но малцина знаят по какви причини те я оставят. От някои хора — не само вярващи, но и невярващи — са си отивали всички страсти с изключение на една — гордостта. Те са оставяли нея като основно зло, за да запълни мястото на всички останали страсти. Защото тя е толкова вредоносна, че може да срине от самото небе». → ГОРДОСТТА — ОСНОВА НА БОЛНАТА МИСТИКА Болната мистика има винаги в основата си гордост. Сатаната, който гледа да добие власт над човека, с всичките си хитрости, се стреми към едно — да го доведе до възгордяване. Много са неговите тъмни пътечки, по които той се доближава до човека, но любимият му път, по който сам неотклонно върви и по който гледа да поведе и човека, е гордостта. Защото той отлично знае, че дори да изпълни човек на вид всички Божии заповеди, само с едната гордост може да се опропасти. Сам той, без да има каквито и да било други грехове, отпадна от Бога чрез възгордяването си. Оттогава гордостта стана стихията на дявола. Тя е универсалният му инструмент, чрез който той върши всичките си зли замисли. Грешните хора са обикновено горди. Та те са станали грешници тъкмо поради гордостта си, която им е пречела да се смиряват пред Божията воля и да изпълняват Божиите заповеди. Хитрият изкусител знае как да доведе всекиго до гордостта. Глупавите по природа той гледа да възгордее, като им внушава, че са умни или притежават други някакви качества. Умните величае заради ума им. На нечестивите внушава гордо упорство против Божията воля. А благочестивите възгордява с това, че изпълняват Божиите заповеди. Тъй чрез гордостта попадат под властта на сатаната всички, които се поддават на неговите хитрини — и вярващи и невярващи, и умни и глупави, и грешни и праведни. А тъкмо това цели лукавият дух — да откъсне всички от Бога. Защото един възгордял се човек не може да бъде в общение с небето, откъдето гордостта бе изгонена. Той може да общува само с дявола, с когото се е сближил чрез възгордяването си. Както здравата мистика, която не е нищо друго, освен благодатно общение с небесния мир, почива върху правилна вяра и твърда евангелска нравственост, т. е. върху смирение, тъй и болната мистика, която е общуване с демоните, като противоположна на първата, се основава или на неправилна вяра, или на нездрава нравственост, т. е. на гордост. Това се потвърждава поразително от наблюденията над фактите. Кои са жертви на болната мистика? — Или православни християни, отклонили се в гордост, т. е. заменили евангелската етика на смирението с дяволската етика на тщеславието и гордостта, или сектанти и еретици, опълчили се в надменната си непокорност срещу основаната от Христа една свята, съборна, апостолска Църква, която като «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15) е единствената пазителка на божествените догмати. И тъй, нездрава етика, неправилна догматика — ето пътищата на болния мистицизъм! Понеже гордостта се очертава като единствена основа на болната мистика, трябва да разглеждаме по-основно този порок, да докажем по-убедително, че дето има гордост и същевременно видения, те не могат да бъдат от Бога, а са непременно от лукавия. Някои казват: еди-кои си имат божествени видения, защото ние знаем положително, че те са добродетелни хора: постят, молят се, честно постъпват, посещават болни, раздават милостиня и проявяват много любов към ближните... Могат ли виденията и у такива хора да бъдат от дявола? Но ние ще зададем въпроса: проверено ли е дали тия хора правилно вярват в Бога или усърдно поддържат някой еретически догмат, въпреки гласа на словото Божие и свидетелството на Църквата? И ако правилно вярват, дали техните добродетели почиват върху смирение? Да не би зад всички тия хубави прояви да се крие гордост? Защото човек може да върши от гордост всички добродетели и да откаже от всички пороци, освен от порока гордост. От гордост човек може да престане да лъже. От гордост може да започне да постъпва много честно. От гордост може да извърши всевъзможни жертви, стига само да чуе да казват за него: «Вижте как благородно постъпва!» От гордост и от жажда за похвала може да се стигне даже до себепожертвувание! Светът е пълен с високи дела, извършвани от гордост. Рядко са тихите и съвършени души, които не тръбят пред себе си, а вършат доброто си от любов към Бога, от смирение, без да очакват похвала за себе си от човеците. Попитали веднъж преподобни Паисий Велики, коя добродетел е най-висока. Той отговорил: «Оная, която се върши тайно и никой не знае за нея». Но кой днес върши тайно своите добри дела? Кой не търси признания и похвали? Кой днес е чист от гордост, за да се смята достоен да общува с ангели и небесни жители? Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки и едва уловими прояви. Когато ни погледнат малко накриво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, и ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато жадуваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост. Когато Господ ни смирява чрез някои сполетели ни нещастия, а ние недоволствуваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ. А като сме тъй горди и имаме видения, как можем да си въобразяваме, че те са от Бога? Който честно съди, ще признае, че ние сме просто изтъкани от тщеславие, самолюбие и гордост. Никак не можем да понасяме да се говори лошо за нас или, не дай Боже, открито да бъдем оскърбявани в очите. Напротив, жадуваме за почит и уважение. Във всичко искаме да блеснем: отвсякъде очакваме адмирации и похвали. Гордостта е пружина дори и на нашия «духовен» живот. Когато се молим, постим, даваме милостиня или говорим за Бога, ние желаем да чуем похвали за себе си. С това издаваме, че и добрите дела, които вършим, са от гордост, която може би не съзнаваме. А добродетелите без смирение са фалшиви диаманти, негодни за царството Небесно. Разказва се за един монах, че много постел и извън силите си се подвизавал, докато живеел сред братята в общежитието. А когато се усамотил в пустинята за по-усърден уж подвиг, отпуснал се. Веднъж го посетили някои монаси и, като забелязали промяната в него, запитали го: «Защо в манастира ти толкова постеше, а тук си изоставил подвига си?» — «Затуй, защото там имаше кой да ме гледа и да ме хвали за усърдието ми — отговорил той, — тук пък няма кой!» Не е ли и с нас така? Не са ли и у нас най-често гордостта, честолюбието, жаждата за похвала скритият двигател на нашите добродетели? А щом е тъй, ако имаме видения, какви могат да бъдат те, освен сатанински? В Свещеното Писание е казано: «Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат» (1 Петр. 5:5). Ако истинските божествени видения са проява на най-голяма благодат, давана на най-смирените, как могат да претендират за благодатни видения хора, които не са се справили с гордостта в сърцето си? Който при гордостта си има видения, нека бъде сигурен, че тия видения му се дават от демоните, сродни с него по гордост, а не от Бога, Който се противи на горделивите. Някои хора казват за себе си, че не са горди и затуй виденията им били от Бога. Но те сами не са осъзнали гордостта в сърцето си и се самозалъгват, че са смирени. Свети Йоан Лествичник ни разказва следния случай: Един мъдър старец поучавал духовно някой си брат да не се гордее. Но този, заслепен, му казал: «Прощавай, отче, но аз не съм горд!» А мъдрият старец възразил: «С какво, сине, можеш да докажеш по-ясно, че си горд, ако не с това, че твърдиш: аз не съм горд!» Гордостта не е такова грубо качество, че да можеш да го видиш веднага. Гордост може да се крие и в най-добре изявеното смирение. Човек може да се любува на това, че смирено постъпва и има славата на смирен. Човек може, с една дума, да се гордее със смирението си, без да забелязва, че се движи в омагьосан кръг. Той може да има най- честни намерения да спасява душата си, може искрено да се стреми да излезе от сферата на гордостта. Но поради духовната неопитност и неведение може, бягайки от гордостта, да се възгордее, че е стигнал до смирението, т. е. тръгвайки от една точка на кръга, обикаляйки го, да стигне пак до нея. Такава е трагедията на всички, които се подвизават не по правилата (2 Тим. 2:5), а удрят като да бият въздух (1 Кор. 9:26). И молитвите, и постът, и добрите дела, и всичките подвизи на такива хора отиват напразно. Защото те не са се стремили чрез подвизите си да стигнат до дълбините на смирението, дето бликат изворите на благодатта, а са се увлекли неусетно по миражните върхове на надменността, дето веят хладните ветрове на духовната смърт. Могат ли такива жертви на гордостта да общуват с небесния свят? Истинският християнин се пази не само от явната гордост, но и от фалшивото смирение. А фалшиво смирение е това: да се показваш смирен от желание да те похвалят. Някой брат дошъл при авва Серапион. Старецът му предложил, според приетия сред монасите обичай, да направи молитва. Но гостът отказал от това, наричайки се грешен и недостоен за самото монашеско звание. Старецът поискал да му измие нозете. Но той не допуснал това, като отказал със същите думи. Тогава аввата предложил на госта да сподели с него скромната му трапеза. Когато те се хранели, старецът захванал с любов да говори: «Сине мой, научи се да си стоиш в килията и внимавай върху себе си! Защото ходенето много от място на място няма да ти принесе никаква полза, каквато ще ти донесе безмълвието». Като чул това, братът се засегнал и така се изменило лицето му, че изписаното по него огорчение не могло да се укрие от стареца. Тогава авва Серапион му казал: «До тоя момент ти се наричаше грешник и говореше за себе си, че си недостоен и за живота, а щом аз с любов ти казах какво е полезно за тебе, ти изведнъж се обиди. Ако искаш да придобиеш истинско смирение, научи се мъжествено да понасяш всички оскърбления, които другите ти нанасят, а не се обличай в празно смиренословие». Братът, като чул това, помолил стареца за прошка, съзнал погрешността на своето мнение и си отишъл, като получил голяма духовна полза. Тук е мястото да приведем прекрасната мисъл на свети Йоан Лествичник: «Смиреномъдрие проявява не този, който сам себе си злослови (защото кой няма да понесе укор от самия себе си?), но онзи, който, бидейки укорен от друг, не намалява любовта си към него». Ако нашето смирение е фалшиво, могат ли виденията при такова неискрено смирение да бъдат истински? Смирен е не онзи, който не вижда гордостта в сърцето си, а онзи, който, дори най- тежко оскърбяван, не загубва добродетелното си спокойствие, а кротко претърпява, сърдечно прощава и благодушно отговаря. Веднъж свети Йоан Колов седнал пред църквата. Манастирските братя го обкръжили и взели да го питат за своите помисли. Видял това един от старците и, победен от завист, рекъл: «Йоане, твоята чаша е преизпълнена с чародейство!» Йоан отговорил: «Точно така е, авва! И ти каза това, като видя само външното у мене! А какво би рекъл, ако би видял вътрешното!» Ето истинско смирение! Смирен е не онзи, който има вид на такъв, а който се счита искрено за най-долен грешник, който постоянно скришом се кае пред Бога, който върши тайно добрините си, които никого не осъжда за нравствените му немощи, който всички изпитания в живота донася благодушно, който никога не роптае, казвайки: «Боже, какво толкова съм ти съгрешил, та ме наказа тъй тежко?», а всякога за всичко благодари. Где ще намерим в живота такъв ангел на смирението? А ето, само такива смирени души, чужди на всякакво превъзнасяне, нетърпение, гняв и ропот, могат да бъдат удостоявани с благодатни свръхестествени явления без вреда за душите им. Ако нашите намножили се в последно време духообщители сектанти или православни християни, нямат в душите си такова смирение, за каквото става дума тук, а са обикновени грешници като нас, нека бъдат сигурни, че техните видения и откровения идат от нечист източник. Може ли окаяният горделивец-грешник да има видения за Бога? Бог никога не би му дал такава дарба, ако щете по тази само причина, че получаването на видения би възгордяло още повече горделивеца. Задали въпрос на свети Варсануфий: «Когато грешник има видения, нима не трябва да вярва, че те са от Бога?» Той отговорил: «Когато това се случи с грешник, то е очевидно по действие на лукавите демони, които гледат да измамят окаяната душа и да я въвлекат в гибел. И тъй, не трябва да им се вярва, но да опознава човек своите грехове и своята немощ и всякога да пребъдва в страх и трепет... Божествените явления се случват само на светци... Грешниците не трябва никога да вярват на такива явления, знаейки своето недостойнство.»



Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristiqnskaprosveta
Категория: Други
Прочетен: 193400
Постинги: 134
Коментари: 122
Гласове: 290
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031