***А моят замък стига до небето... А моят замък стига до небето... И в него много тишина звучи. Живея в кулата на сенките, където отдавна ме заключи ти. Остави ми един сандък със спомени. И роза, със повехнали листа. Превърна ме във сянка. А прозореца с решетки от желязо окова. Но аз ще излетя, разбираш ли? Защото моят замък стига до небето! Когато някой ден отключиш кулата ще бъде празно. И безкрайно светло. написа caribiana на 2.3.09


*** Дърветата Дърветата - старици среброкоси мълчат под тази лунна светлина. Ти ли превърна Вятъра във просяк, че скита безутешен във нощта? Ти ли скова капчука във висулка и скри звездите в облакова прежда? Отидеш ли си, ще се стопи беззвучно първия сняг. Но и последната надежда. написа caribiana на 2.3.09


*** рицар от старите замъци Като излязал рицар от старите замъци, със блестящи във златно доспехи, Слънцето гордо изправя главата си и тръгва сияйно в небето. Лъчите му - мечове - пронизват тъмата и тежките лапи на облаци сиви. Под него се буди с въздишка Земята- целуната изгревно, есенна, жива. написа caribiana на 2.3.09


*** най-лютата битка За нея най-лютата битка си струва. Защото без нея е празен света. Макар, че по пътя и трудно пътуват и срещат стени от бетон и метал. Но с мъничко вяра и много надежда успяват да минат зад тях и отвъд. От силната Обич сърцата повеждани не спират пред нищо. Не могат да спрат! написа caribiana на 2.3.09


***До пътя До пътя, пазейки наш"те мечти стоеше усмихната мъничка фея. -На нея приличаш - прошепна ми ти. Най-вече когато така се засмееш. И аз се усмихнах. Неволно, за теб. В очите ти изгрева бавно изплува. А феята тихо в тревите се скри. И точно тогава ти ме целуна. написа caribiana на 2.3.09


*** Eдно сърце Eдно сърце тупти съвсем само на края на студената Вселена. То чака шепа истинска любов и две протегнати ръце, за да го вземат. То чака да дочуе във безкрая на друго някое сърце гласа. И се надява много, много тайно, че някога се случват чудеса... написа caribiana на 2.3.09


*** сенките Отстъпват сенките без препирни, без звук. Нощта си тръгва бледа, изсветляла. И Слънцето по хоризонта плъзва лък - лъчите му като стрели излитат, в бяло. написа caribiana на 2.3.09


*** Един живот Един живот, помнете, че живеем! Горчиво-сладък, мъничко тръпчив. Понякога мечтите си пилеем, понякога от нещо ни боли. Но е така - съдбата многолика поднася ни различни изненади. Така че, стига със сълзите! Животът е магия. И награда. написа caribiana на 2.3.09


*** В болка и в наслада В болка и в наслада всяка мисъл ти си. Как да те изстрадам? Стих си недописан... Гвоздейче в сърцето, трънче във петата, вятър във ръцете ми, пламъче в душата. Ти си просто всичко и за теб съм жива... Просто...те обичам. Как да си отида? написа caribiana на 2.3.09


*** Слънцето Слънцето отмята юргана от облаци и бавно целува небето. Протяга лъчите измачкани и сънено още просветва. Морето протяга вълните си. А гларуси махат за поздрав. Във въздуха трепка ухание На бриз и на пролет. По морски. Далече брегът се събужда, обречен и днес да е пристан. Със розов воал се намята и тръпне от хладния изгрев. написа caribiana на 2.3.09


*** само камъни Останаха само камъни, Обич... останаха само руИни... Хиляда години душата ми броди и търси те в мъртви градини... Пустее полето отдавна. СамO... И птиците вече не идват. А аз все така те очаквам, Любов – невидима, бяла и тиха... Сега всеки камък ни помни – нали? История , спряла във времето. Зад тези порутени, хладни стени отново да се намерим... написа caribiana на 2.3.09

Автор Caribiana

Гласувах тук - 1- глас - за труда ти и отчасти нещо от написаното...
Много ситни букви... Умишлено ли е? - и няма да си тормозя очите, въпреки че имам очила...

Поздрави!

заради камъните ...