Хубаво е когато двама души се обичат безусловно. Но любовта е винаги повеч човешка, отколкото идеална. Разминаваията в очакванията са задължителни и не е ясно защо огорчават, когато следва да освежават и развеселяват. Очевидно в любовта човек не е способен да иронизира себе си и околните. Не е възможна проява на отрицателни чувства, освен само когато тя си отиде безвъзвратно или болезнено. Хубаво е когато двама души се обичат напълно безусловно. Но това би било фантазия, отколкото реалност. Грозотата е част от вкуса - и грозните сцени в любовта придават повче истински вкус от захарните глазури. Но я опитайте да премахнете грозотата или случайно да я обвините с някой друг истински епитет. Не могъл да бъде подобен подхода. Следователно реалната любов е едно лицемерие. Една прищявка. Една мода. Но най-вече една жизнена необходимост. Да обичаш малко и да те обичат малко, но не повече. Защото ако е повече, би навредило на разсъдъка. Затова всички дозират любовта  - по малко и на порции. Сякаш тя е някакъв опасен огън, който изгоря самите хора отвътре и ги превръща в пепел. Уви, може да е точно така. Никой не може да каже как изпитва точно нещата, тъй като изживените неща не подлежат на истински и поносим преразказ. Най-красивите неща не могат да бъдат преразказани - дори от най-опитния разказвач. Тръпката да бъде усетена истинската емоция, убива всеки опит чувстват да имат преразказ. Дори спомените са непоносими, освен ако не са добре изтрити от времето.
Може би най-голямата благословия е да срещнеш човек, когото да обикнеш. Може би само това е нужно на всеки един човек. Не да бъдат обичани, а да обичат, макар всички да жлеаят да бъдат  обичани.


Хубаво е когато
с теб не желаем нищо,
хубаво  когато
заем, как само любовта
значи всичко.
И може би
омразата от всички чувства
е най-безплодния ни дар.
Не искам любовта
с жарта да гасне
от егоизма на страстта.